— Докторе — категорично се намеси Адамс в опит да привлече вниманието на лекаря. — Трябва да се махнем оттук и да стигнем до ЦЕРН. Можете ли да ни помогнете?
След малко Стайнбърг вдигна глава и срещна погледа на Адамс.
— Може и да има начин — сериозно каза той.
Десет минути по-късно Стайнбърг вече не седеше в инвалидния стол, а те го следваха по друг бетонен коридор, който кънтеше от стъпките им.
— Защо е толкова пусто тук? — попита Лин.
— Този етаж е клас А-1 Ултра — обясни Стайнбърг. — Малко хора имат право на достъп и повечето от тях бяха изпратени другаде — сигурно в ЦЕРН, ако съдя по разказа ви. Останали са само няколко служители.
— Какво правят тук? — попита Адамс.
— Вие сигурно бихте го определили като „извънземни изследвания“ — призна Стайнбърг. — Тук разработваме проекти, пряко свързани с технологията, открита след катастрофата в Розуел. Повечето от хората, които работят в Зона 51, не знаят за този етаж. И аз не зная много подробности, просто провеждам разпитите. Базата ни е тук, защото това е нивото с най-висока сигурност. Асансьорите обикновено спират на горния етаж, освен ако имате специален ключ за достъп.
Лин кимна. Продължиха мълчаливо още няколко секунди, следвайки инструкциите на Стайнбърг. Той вървеше към определена точка, но се стараеше да не разкрива много за нея от страх, че ако го направи, похитителите му вече няма да имат нужда от него.
— Внимавайте — каза им, докато завиваха към друг дълъг бетонен коридор. — Тук долу има лаборатория. Сега би трябвало да е празна, но човек никога не знае.
Мълчаха, докато стигнаха до вратата на лабораторията, но тя възбуди любопитството на Лин.
— С какво се занимават тук?
Стайнбърг й се усмихна.
— Тук държат телата — прошепна той.
— Телата ли? — попита Лин. — Кои тела?
— На пилота на космическия кораб, катастрофирал през четирийсет и седма — гордо отговори той. — Съвършено запазено въпреки многократните аутопсии.
— И на кого още? — попита Адамс.
— О, най-различни трупове с неизвестен произход, открити през годините.
— Като онова, което моят екип откри в Антарктида? — попита Лин и Стайнбърг кимна. — Значи е имало и други?
Той се усмихна.
— Разбира се, че е имало — каза той, сякаш разговаряше с малко дете. — Искате ли да ги видите?
Адамс знаеше, че това не е разумно. Нещата в Женева се развиваха твърде бързо, а машината в ЦЕРН беше почти готова и не можеха да губят време заради просто научно любопитство. И все пак осъзнаваше, че за Лин става дума за нещо повече — тялото, открито в леда от нейните хора, бе довело до тяхната екзекуция и тя смяташе, че трябва да проследи откритието до края. Дължеше им го.
Освен това той трябваше да признае, че и сам много иска да надникне в лабораторията. Пък и всичко, което научеха тук, можеше да се окаже полезно, когато дойдеше моментът да се изправят срещу Джейкъбс в Женева.
И все пак поемаха риск. Кой можеше да е сигурен, че стаята съдържа именно онова, което твърдеше Стайнбърг? Може би лекарят ги беше измамил и ги водеше право към охранителния пункт. Адамс не можеше да знае със сигурност дали е повярвал на разказа им за Джейкъбс, или само се е престорил, за да им устрои капан, но внимателно го беше наблюдавал — цвета на лицето му, пулса, дишането, потенето — и доколкото можеше да прецени, взимайки предвид разбираемата му нервност (все пак бяха опрели пистолет в главата му), лекарят казваше истината. Адамс беше уверен в способността си да долавя такива неща и накрая се съгласи да влязат в лабораторията.
— Не знам дали вътре ще има някого — искрено каза Стайнбърг, — така че трябва да бъдем внимателни.
Адамс кимна и извади пистолета си, докато заемаше позиция до вратата. Стайнбърг се приведе и опря длан на електронния панел, който светна и разпозна ретината му. Ключалката щракна и вратата се отвори.
Мат кимна на Лин, която влезе в помещението на крачка разстояние от Стайнбърг.
— Андрю! — приятелски каза Стайнбърг. — Реших, че си заминал с останалите.
— Уили! — изненадано възкликна по-възрастен мъж. — Какво правиш тук?
Адамс светкавично пристъпи в лабораторията и насочи пистолета си към мъжа, който стоеше на не повече от двадесет крачки от него. Изражението му подсказваше, че няма да крещи или да побегне — по-скоро беше замръзнал на мястото си заради шока.