Адамс надникна вътре.
— Ако се намираме тридесет и шест етажа под земята — каза той, — значи при този ъгъл тунелът се простира на…
— Осем километра — довърши Стайнбърг. — Излиза близо до Магистралата на извънземните, път 375, която стига до базата. Изходът на тунела е точно до мрежата, от външната страна. Това също е територия на военновъздушните сили, както и целият район на стотици километри около него, но може би е достатъчно отдалечен, за да успеете да се измъкнете оттук.
Адамс посочи една метална вагонетка от дясната страна на тунела, която стоеше върху нещо, което приличаше на релси.
— Какво е това?
Стайнбърг се усмихна.
— На ваше място не бих му обръщал внимание. Целта е била да осигури по-бързо бягство, но повече от четиридесет години си стои тук без никаква поддръжка. Дори да работеше, силата на тежестта няма да е на ваша страна.
Адамс кимна.
— Да тръгваме тогава — каза той и пристъпи в тунела заедно с Лин. Когато се обърна, осъзна, че двамата учени не са ги последвали. Тогава Лин стреснато извика и очите на Адамс се разшириха — професор Травърс беше насочил пистолет право към главата на Стайнбърг.
22
— Наистина ли си мислехте, че ще ви позволя да излезете оттук? — насмешливо попита Травърс. — Да не решихте, че не съм наясно с плана? Бях гост на срещата на група „Билдерберг“ през две хиляди и втора и веднага ме включиха в Стоте. — Той посочи надолу по коридора. — Чувате ли този звук?
Адамс го чуваше и мислено изруга, задето не го беше доловил по-рано. Това беше звукът от ботуши, много ботуши, които тичаха към тях. Беше позволил на Травърс да го разсее с разказите си. С помощта на ехото той прецени, че ще стигнат дотук до шестдесет секунди.
— Двадесет души от охраната — каза Травърс със злобна усмивка. — Не са известни с толерантността си към избягалите.
Адамс видя възмущението и гнева по лицето на Стайнбърг преди Травърс. Хвана Лин за ръка и я дръпна в тунела, а Стайнбърг се метна към своя колега с яростен крясък. Хвана пистолета му с две ръце и го изви нагоре. Прозвуча мощен изстрел и един свръхзвуков куршум рикошира от стените на коридора, докато двамата мъже се боричкаха за оръжието. Адамс вече чуваше стъпките на гардовете, които всеки момент щяха да вземат последния завой. Бутна Лин в металната вагонетка и напразно затърси копчетата за управление. Стайнбърг видя какво се опитват да направят и кресна:
— Отляво! Червеният бутон!
Адамс се обърна и видя как въоръжената охрана нахлува в коридора с вдигнати до раменете полуавтоматични пистолети. Той изтръпна, чу ликуващия вик на Лин, видя как стотици деветмилиметрови експанзивни куршуми разкъсват тялото на Стайнбърг, а някаква изумителна сила прикова собственото му тяло към вагонетката, която се откъсна от мястото си и полетя нагоре по релсите с ужасяваща скорост, оставяйки Травърс и двадесетимата охранители да се мержелеят като миниатюрни точици в далечината.
Лин си даде сметка, че Стайнбърг не се е шегувал за силата на тежестта. В първия момент мозъкът й едва не отказа поради скоростта на вагонетката, която залепи гърба й за нея с невероятна сила — дори лицето й се сгърчи от огромното напрежение. Тя обаче дойде на себе си и изчисли, че силата на тежестта е между 4 и 5 G.
Докато работеше в НАСА, я бяха поканили да наблюдава тренировките на пилотите и беше изпитала сила на тежестта, достигаща до 12 G. Тогава обаче носеше специален костюм, който до голяма степен облекчаваше шока. И въпреки че 4 до 5 G се доближаваше до усещането във влакче на ужасите, тези числа се отнасяха само до кратките промеждутъци, в които то се движеше най-бързо. Сега с Мат не носеха костюми, а ускорението беше постоянно и продължително.
Скоро Лин започна да усеща ефекта от това. Първо забеляза, че само след тридесет секунди силно ускорение пред очите й започна да притъмнява, а погледът й прогресивно се замъгли, докато дългият тунел стана неясен и безцветен. Тя замижа, за да се съвземе, но скоро й прилоша.
Отвори отново очи и си даде сметка, че страда от особено силен случай на тунелно зрение. Това че и бездруго се намираха в тунел, утежняваше нещата и обсегът на зрението й бързо намаляваше. Нямаше представа с каква скорост се движат, но знаеше, че тунелът е дълъг осем километра. Дори при двеста километра в час пътуването щеше да продължи повече от минута и половина, а тя не беше сигурна колко от това време вече е изтекло. Колко още можеше да издържи? Усети, че зрението й отказва напълно, скоро щеше да й причернее съвсем. Знаеше, че след това ще изпадне в безсъзнание, а смъртта беше повече от вероятна.