От ъгълчетата на очите й сякаш започна да се процежда мрак и тя разбра, че скоро всичко ще бъде загубено, но тогава вагонетката забави ход. Случваше се постепенно, но Лин усещаше забавянето, а сетивата й започваха да се възвръщат. Първо тъмнината се отдръпна, после тунелът пред нея се разшири. Накрая се върнаха и цветовете и докато количката все повече се забавяше и накрая спря, зрението й се проясни напълно. Отново й прилоша и тя се хвана за вагонетката — главата й се въртеше. Тогава една ръка стисна нейната и тя се обърна към Адамс, който я гледаше със замъглени очи.
— Хайде — безсилно каза той и я дръпна. — Да вървим.
Полковник Бриско Кейнс стоеше пред мониторите в Главната сграда по сигурността — голяма тухлена постройка, разположена до новата главна квартира на базата, в самия център на множеството сгради, с които бе осеяна Зона 51.
Кейнс отговаряше за целия охранителен персонал и изпълняваше задълженията си с безскрупулна отдаденост. Първо беше майор от Специалните части, а после се прехвърли в Разузнавателното управление на Министерството на отбраната, където се издигна до чин полковник, преди да го пратят в Зона 51. Макар че назначението му дойде от армията със съгласието на ЦРУ, всъщност го беше уредил старият му приятел Стивън Джейкъбс и Кейнс отлично осъзнаваше кой всъщност контролира охраната в базата — командир Елдридж и мъжете от Алфа бригадата. Елдридж и хората му обаче наскоро бяха заминали за Женева и Кейнс трябваше сам да се оправи с бъркотията.
Спешното повикване го събуди преди десет минути, а дежурният беше изпаднал в нещо като сляпа паника. Кейнс скочи от леглото (имаше собствена стая в спалното помещение в задната част на сградата) и докато слушаше доклада му, започна да се облича. Изглежда, пазачите на Ниво 34 бяха получили сигнал за тревога от Лаборатория 8, която се намираше две нива по-надолу. Беше го подал професор Травърс — изглежда, двамата пленници, доведени наскоро в базата, бяха надвили пазачите, както и хората, които ги разпитваха, и бяха убедили доктор Стайнбърг да се опита да им помогне да избягат. Щом чу това, Кейнс насмешливо изсумтя — какъв шанс имаха изобщо?
Тогава обаче се изясни, че те се движат към изход „Рузвелт“, и внезапно възможността стана малко по-реална. Той нареди на един отряд да открие бегълците из дългите коридори на Ниво 34, а на останалия персонал — да бъде нащрек, и напусна спалното помещение на бегом, стигайки до Главната сграда за рекордно кратко време… само че когато влезе, нещата се бяха объркали още повече. Макар че Стайнбърг беше убит, Адамс и Едуардс се бяха добрали до тунела, изчезвайки към изхода с магнитно-електрическата вагонетка.
— Всички на пътя до езерото Груум! — кресна той в микрофона, в гласа му се прокрадваше паника. — Всички!
23
Адамс измъкна Лин от вагонетката и посочи напред. Релсите свършваха на няколко метра от тунела, който рязко свиваше нагоре към къса вертикална шахта. На стената беше закрепена стълба, която се виеше по тъмния цилиндър към нещо като люк на подводница. Адамс започна да се катери и Лин веднага го последва, като хвърли един поглед надолу към тунела, за да се увери, че все още са сами.
Главата й се беше прояснила след адското ускорение на вагонетката. Вече не й се повдигаше, макар че стомахът й още беше малко нервен — все пак бяха успели да избягат от най-сигурната военна база в света. Отбор професионални убийци ги следваше по петите, а нямаха ни най-малка представа какво ще открият зад люка над главите им. Въпреки това тя се придържаше плътно зад Адамс, който стигна догоре и намести крака върху пречките, за да получи опора и да отвори металния капак.
Опита се да завърти кръглата ключалка, но тя беше здраво залостена и той погледна към Лин.
— Тая проклетия е ръждясала — подхвърли кисело. — Сигурно не е отваряна през последните петдесет години.
Ситуацията изглеждаше безнадеждна, но той се обърна и отново се опита да завърти ръчката. Лицето му почервеня, а по ръцете му излязоха мехури. Капакът обаче не помръдна и сякаш жестоко им се присмиваше, запречвайки пътя към свободата, която беше само на една ръка разстояние.