Кейнс провери мониторите. Макар по коридорите на Ниво 36 да нямаше никакви камери, тъй като то беше независимо от електрическата мрежа, отрядът начело с капитан Алдо Барнс му подаваше образ от камерите на каските си.
С радост установи, че Барнс е бил достатъчно предвидлив да докара няколко рамкарта L-84 от горното ниво. Това бяха модифицирани колички за голф — макар и не така бързи като устройството, което бе отнесло бегълците, все пак улесняваха преследването — нямаше нужда да ги гонят из тунела пеша.
Кейнс видя как половината мъже успяха да се натъпчат в малките бъгита и отпрашиха по тунела с пълна скорост — около трийсет мили в час, докато останалите се опитваха да тичат заедно с тях. После се обърна да види какво става с другите отряди, тръгнали към изхода на тунела на повърхността.
Барнс зае позиция във водещата количка, без да обръща внимание на оглушителния шум от дизеловите двигатели, който изпълваше тесния тунел, и докато проверяваше пълнителя на своя автомат Steyr AUG, на лицето му изплува дивашка усмивка. Бегълците бяха оставили двама от хората му в безсъзнание на пода на стаята за разпити — професионална обида, за която Барнс скоро щеше да отмъсти.
Въпреки пулсиращата в ушите му кръв, Адамс пръв чу шума от двигателите, докато се бореше с капака. Проклетите гардове бяха вкарали някакви коли в тунела и щяха да ги настигнат много по-скоро, отколкото се надяваше. Пеша, отряд въоръжени мъже вероятно би ги открил за близо час, но с моторизиран транспорт? Зависеше от скоростта, разбира се, но при всички положения за много по-малко от час, това беше сигурно. Може би дори за няколко минути.
Адамс погледна надолу към Лин и разбра, че тя също е чула рева на машините. Видя тревогата в очите й, не само за тях, но и за нероденото дете, което носи в утробата си.
Мат се обърна към проклетия ръждясал люк и поднови свирепите си атаки. Гадината щеше да се отвори по един или друг начин, той нямаше да допусне провал. След секунди чу, че Лин се надига, преплита крака в неговите и опира гръб в другата стена на тунела. Усмихна му се окуражително, посягайки към отсрещната страна на капака. Погледна го, а в очите й се четеше нещо повече от любов — имаше разбиране, вяра и признание за дълбоките чувства помежду им.
— Нека го направим заедно — каза му тя и Адамс разбра, че не говори само за отварянето на капака. Върна й погледа с надеждата, че влага също толкова дълбоки чувства, и кимна.
— Броим до три и завъртаме едновременно — каза той, а шумът от дизеловите двигатели ставаше все по-силен.
— Едно — започна той и двамата хванаха здраво капака на стоманения люк. — Две — продължи и си пое дълбоко дъх. — Три! — И те затеглиха пръстена с всички сили, а мускулите им така се напрегнаха, че вените на челата им щяха да се пръснат.
Отначало не се случи нищо, нямаше и помен от движение, но след като продължиха да се напрягат с почти нечовешко усилие, се чу първото проскърцване на метал върху метал, някакъв стържещ звук и леко потрепване, което и двамата усетиха с ръцете си.
Адамс погледна към Лин. Нямаше сили да говори, но очите му казваха всичко: Почти успяхме! Давай!
24
Бъгитата „Рамкарт“ достигнаха максималната си скорост от петдесет мили в час само след километър по дългия тунел и Барнс изчисли, че ще стигнат до края седем минути след като подминат скрития вход на асансьора.
След като часовникът му отчете шест, той направи знак на хората си да се приготвят. Щяха да нападнат веднага след пристигането си и да ударят бегълците бързо и мощно.
Тогава зърна края на тунела и изоставената количка. Мъжът и жената не се виждаха, което означаваше, че сигурно са се заклещили в тунела, опитвайки се да отворят металния люк. Барнс се усмихна на себе си. Люкът не беше използван от години, все едно беше заварен. Постоянно се заричаха, че ще го оправят, но все не оставаше време.
Бъгитата спряха, а Барнс и хората му се разпиляха в тунела с вдигнати автомати, тичайки към вертикалната шахта. Очертаваше се стрелба по риба в леген.
Двама от хората му стигнаха преди него, насочили оръжията си вертикално към късия изходен тунел. Барнс се учуди, че никой не стреля, после погледна нагоре и всичко му стана ясно. Нямаше по какво да стрелят. Тунелът беше празен, а стоманеният капак зееше към нощното небе.
Адамс и Лин най-после бяха успели да завъртят стоманената рамка така, че да счупят ръждивата ключалка. Стържещият стоманен звук бе заменен от по-леко, свободно движение и капакът най-накрая се отвори напълно.