Щом се приближиха обаче, Адамс забеляза, че макар и да не беше физически внушителна — само един ред мрежа с височина три метра — оградата е осеяна със сензори за движение и телесна топлина по цялата си дължина. Може би нямаше да е толкова лесно.
Той приклекна в сенките, а нощното му зрение различи нещо като порта в далечината. След още миг вече беше сигурен, че джиповете на охраната са минали именно оттам.
— Хайде — прошепна той на Лин и й посочи изхода.
— Главният вход? — невярващо попита тя.
— Това не е главният вход — шепнешком отвърна той, — а страничен изход. И мисля, че все още е отворен.
Хвана я за ръка и тръгнаха приведени покрай оградата към изхода. След петдесет метра отново се снишиха, за да различат портата по-ясно и да огледат подробностите. Около тях, далеч в пустинята, силни гласове издаваха заповеди, чуваше се ревът на офроуд джиповете, които се бореха с тежкия терен, и на кръжащите в небето хеликоптери. Тук обаче всякакъв живот сякаш бе замрял. Адамс допусна, че изходът е оставен отворен временно, за да улесни колите, които щяха да влизат и излизат цяла нощ.
Внезапно зад гърба му изръмжа двигател, той сграбчи Лин за ръката и я дръпна надолу към песъчливата земя. Погледнаха през рамо и видяха, че два джипа се прибират в базата. Наблюдаваха внимателно как офроудърите подскачат по неравния терен, влизат през входа и осветяват с фаровете си малка, изоставена наблюдателна кула.
Взираха се още няколко минути, после Адамс се обърна към Лин.
— Другите са поне на миля оттук — каза той, с лекота долавяйки рева на двигателите през мъртвата пустиня, после посочи към изхода. — Време е да вървим.
— Е, докъде стигнахме? — попита Кейнс по вътрешната комуникация, с надеждата, че нещо — каквото и да е — ще им помогне да разрешат кошмарната ситуация.
— Доникъде — чу се незабавният отговор на Барнс. — Навън няма абсолютно нищо, само гаден пясък!
Кейнс долавяше отчаянието в гласа му, което се усещаше и в отговорите на шофьорите на разузнавателните джипове и пилотите на хеликоптери. Никой нищо не беше открил.
Той се обърна отново към мониторите, напълно пренебрегвайки жужащия екип, стълпил се в офиса.
Къде бяха, по дяволите?
В момента, в който Кейнс си зададе този въпрос, плячката му беше на по-малко от сто метра от Главната сграда по сигурността, като и двете страни изобщо не си даваха сметка за присъствието на другата.
Адамс знаеше какво представлява голямата тухлена сграда от отсрещната страна на макадамовия път — Стивънфийлд го беше инструктирал за основното разположение на Зона 51 — и затова гледаше да я избягва. Тя се намираше на северозапад от друга подобна сграда, лаборатория с името „Инструменти за точни измервания“. На север от нея се издигаше огромна постройка, в която се помещаваше щабът на главното командване на базата. В момента тя беше точно срещу него, но той още не можеше да разбере къде се намира подземието, в което ги държаха. Всъщност не беше нужно да знае. Това, което му трябваше, беше съвсем наблизо.
Двамата с Лин бяха смаяни от размерите на базата, разпростряла се като градче, което обаче консумираше електричество колкото голям град. Десетки сгради — от леки малки постройки до огромни складове и навеси за превозни средства — се простираха върху огромна територия, успоредно със седем ярко осветени писти, всяка със своя собствена командна кула и поддържаща техника.
Вътрешната база обаче изглеждаше напълно пуста. За щастие търсенето на бегълците бе ангажирало почти всички ресурси на персонала по сигурността. Мат и Лин прекосяваха писта след писта, ниско приведени, докато пресичаха терена между тях, и бързо тичаха по гладкия макадам, като при всяка възможност се криеха в сенките. Най-накрая стигнаха до пистата, която бе най-близо до сградата на щаба.
След като се снишиха, Адамс посочи редицата от шест пътнически самолета „Боинг“ 737, на чиито фюзелажи от всяка страна имаше по една червена линия.
— Това са самолетите „Джанет“ — прошепна той на Лин и посочи към по-далечната страна, където един екип зареждаше гориво. После вдигна очи към луната и звездите в небето. Силните прожектори на базата правеха задачата му трудна, но не и невъзможна.