Сега всеки беше съсредоточен в работата си, затова Мат се обърна, кимна на Лин и се спусна от колесника право върху гумата. Погледна нагоре да види дали тя го следва и скочи на макадама. След малко дойде и Лин, той я хвана за ръка и двамата изтичаха до камионетката, като я използваха за прикритие спрямо терминал „Джанет“. Заобиколиха я, плътно прилепени един до друг, докато се скриха напълно.
Адамс отново огледа терена, посочвайки с глава към паркинга, само на трийсетина метра отвъд пистата, а Лин кимна. Той се обърна към нея и безгласно изрече:
— Три… две… едно… давай!
Двамата спринтираха с всичка сила по тъмната настилка, тичайки към дебелата сянка на фюзелажа, хвърляна от мощните прожектори на терминала. Взеха разстоянието за пет секунди и стигнаха до оградата почти без дъх, а адреналинът препускаше в телата им. Адамс беше сигурен, че не са ги проследили, но всяка следваща секунда ставаха все по-уязвими.
— Сега ще прескочим — каза той на Лин, която се обърна към оградата и стъпи върху дланите на Адамс, който я избута до върха на оградата. Тя се вкопчи в ръба и се прехвърли, а после грациозно скочи от другата страна.
Адамс отстъпи няколко крачки, засили се и прескочи оградата с едно плавно движение. Приземи се със свити крака и се обърна да погледне дали някой е забелязал бягството им, но никой не гледаше към тях. Служителите на Зона 51 се бяха струпали в терминала като овце в кошара, а сервизният екип продължаваше да жужи около самолета и да изпълнява задълженията си.
По-активните сгради на основния терминал бяха далеч на югоизток, а северозападният край бе напълно пуст, като самостоятелно частно летище.
Стана ясно, че никой не е забелязал присъствието им, така че Адамс и Лин се отдалечиха от оградата, поизправиха се и се обърнаха към паркинга, все едно са обикновена двойка, която отива при колата си. А после, хванати под ръка, се отправиха към пустия изход.
След десет минути вече бяха прекосили Хейвън стрийт и Джайлс стрийт, минаха през паркинга на Мотел 8 Лас Вегас и излязоха на булевард „Саут Лас Вегас“, прочутият „Стрип“. Прекосиха широката, пълна с хора главна улица и се насочиха на север към гигантската пирамида „Луксор“ — световноизвестният хотел и казино, които Адамс бе зърнал от колесника на боинга.
Навсякъде по света двойка, влизаща в казино малко след седем сутринта, би предизвикала известно учудване. В Лас Вегас обаче тази гледка е толкова естествена, колкото фактът, че нощта следва деня. Това беше истинска двайсет и четири часова култура — някои от редовните посетители прекарваха всеки час от всеки ден зад слот машините и пред рулетките, залагайки всичките си спестявания на едно завъртане на зара.
Когато влязоха в казиното, което се простираше на площ от около 12 000 квадратни метра, ги удиви невероятното шумно оживление, създадено от стотици, може би хиляди хора, които се тълпяха около масите за покер и слот машините. Казано простичко — пълен хаос.
Адамс се обърна към Лин и се усмихна.
— Перфектно е.
Джон Айита бе човек с много проблеми и нито един от тях не беше прост.
Десетима от Вълците бяха мъртви, включително отряда му в Сан Франциско и братята Нахана. Според него сега оставаха само той и Стивънфийлд.
Нямаше вести от Адамс, откакто с Лин бяха отишли да вземат резултатите от лабораторията за анализ на ДНК. Може би от група „Билдерберг“ ги бяха хванали и принудили да говорят. Какво друго можеше да се е случило?
На него обаче не му се вярваше, че Мат се е предал — не и великата Свободна мечка. Може би Лин? Или ги бяха упоили? Айита знаеше, че на някои видове серум на истината не може да се устои. Така или иначе хората му бяха избити от Алфа бригадата на Джейкъбс, а той бягаше, за да спаси живота си.
Трябваше да изостави щаба си в склада и да се укрие напълно и знаеше, че Стивънфийлд ще направи същото.
Когато телефонът му звънна, той се намираше в един бар в центъра на Солт Лейк Сити с чаша бира в ръка, обмисляйки следващия си ход. Телефонът беше нов — той се беше освободил от старите, за да не могат да го проследят, но номерата им се пренасочваха към новия.
Помисли за миг и натисна бутона за отговор, макар че не каза нищо.
— Джон? — По линията се разнесе гласът на Адамс, който говореше на езика лакота, но Айита отново не отговори. Радваше се, че Адамс е жив, но не знаеше дали може да му се довери. Може би звънеше под принуда. Може би гласът му беше снет и сега чуваше компютърна симулация. Нямаше никаква представа.