— Виж какво — продължи гласът на лакота, — не мога да говоря по открита линия, трябва да се срещнем.
Айита обмисли факта, че Адамс говори на племенния им език. Ако го принуждаваха да се обади, защо ще го използва? По-скоро осъзнаваше, че обажданията се следят, и използваше лакота, за да ги затрудни с превода.
— Къде и кога? — попита той накрая.
Следобед Айита вече се намираше в мотелска стая заедно с Адамс и Лин, на Магистрала 80, малко преди Карсън Сити. С тях беше и Стивънфийлд — Адамс бе успял да установи контакт с единствения оцелял Вълк.
Бяха взели строги мерки за сигурност, тъй като не се доверяваха напълно един на друг, но така или иначе уговориха срещата и всеки обясни своето участие в случилото се.
Адамс бе разстроен от загубата на приятелите си, но когато обясни през какво са минали с Лин, какво са открили и какво ще стане всеки момент, тази лична трагедия започна да избледнява.
— Трябва да отидем в Женева колкото се може по-скоро — завърши Адамс. — Залогът не би могъл да бъде по-висок.
Айита наведе глава и обмисли положението. Адамс беше прав, разбира се. Техният собствен живот бе нищо в сравнение със съдбата на човечеството. Вече нямаше смисъл да се крият.
— Можеш ли все още да набавиш паспорти? — попита той Стивънфийлд.
Той се позамисли, после кимна.
— Естествено, че мога. Като се има предвид каква е алтернативата, ако не стигнем до Женева.
Стивънфийлд се върна в мотелската стая след три часа. Онова, което можеше да се постигне с достатъчно пари, открай време го удивляваше, а в случая не се беше скъпил. Ако не успееха да стигнат до Женева и да спрат Джейкъбс, каква полза щеше да има от парите?
Бръкна в чантата си и извади не само паспортите, но и шофьорски книжки и социално осигурителни карти, както и множество клонирани кредитни карти. Сложи ги на масата пред тях и Адамс с учудване забеляза, че паспортите са четири.
Стивънфийлд му се усмихна.
— Нали не си мислеше, че ще отидете само ти и Лин? — попита той.
— Виж какво — възрази Адамс, — не искам и вие да рискувате живота си, просто…
— Вие имате нужда от нас — обади се Айита със стоманена нотка в гласа. — А и за какво да оставаме тук? Ако онова, което ни разказахте, е вярно, така или иначе ще умрем.
Адамс осъзна, че той има право.
— Добре — каза той. — Тогава да резервираме билети оттук. Какви са новите ни имена?
— Ще ти дам подробностите по пътя — отвърна Стивънфийлд. — Полетите вече са резервирани, тръгваме от международно летище „Рино-Тахо“ след два часа.
Адамс се усмихна.
— Отлично — каза той, щастлив, че тръгват веднага. — Ще отидем в Женева и ще накараме тези копелета да съжалят, че са сключили онзи „договор“.
Част четвърта
1
За пръв път, откакто се помнеше, Стивън Джейкъбс се вълнуваше. Живееше като Джейкъбс от няколко десетилетия и вече не мислеше за себе си като за Чарлз Уитуърт. Въпреки това беше именно Чарлз Уитуърт, първороден син на Бенджамин и Мери Уитуърт, и най-ранният му сблъсък с живота беше Втората световна война. Беше правил какво ли не, беше виждал какво ли не. Това обаче щеше да надмине всичко досега.
Нямаше търпение да се запознае с анунаките и не споделяше нито едно от съмненията, които Адамс и Едуардс се бяха опитали да му внушат. Те щяха да изпълнят тяхната част от споразумението, разбира се, че щяха — та той вече беше безсмъртен. Истинската причина да им вярва обаче — поне засега — беше, че анунаките се нуждаеха от него и от избраните му колеги.
Въпреки технологичния им напредък анунаките не бяха живели на истинска планета от няколко хиляди години. Умовете им бяха силни, но телата им бяха слаби и щяха да се нуждаят от съдействие, ако искаха наистина да поробят останалата част от човечеството. Смъртоносният вирус нямаше да свърши цялата работа и оцелелите трябваше да бъдат открити, заради което щеше да бъде пощадена и цялата Алфа бригада. Задачата на билдербергите беше да използват многото си таланти и да примамят оцелелите, за да може бригадата да ги залови. Тази физическа задача вече просто не беше нещо, с което анунаките биха могли да се справят. Разполагаха с технологията, която им беше нужна, за да построят всякакви роботизирани и кибернетични решения, разбира се, но нямаха място за това, което именно беше причината да се върнат на Земята.