Именно затова Джейкъбс изобщо не възразяваше да им повярва напълно след завръщането им. Не се и съмняваше, че те щяха да се опитат да се отърват от него и от съюзниците му при първа възможност, но за краткото време, което имаше, смяташе да стане незаменим за тях и беше уверен, че може да успее. Освен това имаше друг, по-амбициозен план, но избягваше да мисли често за него поради телепатичните способности на анунаките. През годините се беше научил да ги заобикаля донякъде. Беше разбрал, че мислите или думите трябва да бъдат напълно оформени, за да могат да ги интерпретират, и затова когато мислеше за нещо, което не искаше да узнаят, никога не позволяваше на идеите да се развият в ума му докрай. Приличаше на опит да видиш нещо в тъмното — вместо да го гледаш директно, му хвърляш коси погледи и оставяш периферното си зрение да го долови.
По тази причина крайният план на Джейкъбс не беше известен на анунаките и въпреки че той нямаше гаранции, че ще го реализира, определено смяташе, че си струва да опита в подходящия момент. Засега обаче просто се наслаждаваше на очакването, докато пътуваше по тъмните улици на Женева. С колегите му отново бяха Стоте, след като търговецът на диаманти, милиардерът Сол Рубино, прие поканата му. Кацнаха на летището късно предишната вечер и решиха да прекарат нощта в „Пале Гранде“, който гледаше към езерото, направило града толкова известен.
Уесли Джоунс беше останал във Вашингтон, за да се опита да забави разследването на катастрофата до дома на Джейкъбс, но щеше да дойде в Женева навреме за пристигането на анунаките. През годините Джейкъбс беше започнал да разчита на Джоунс и се надяваше, че той ще успее.
Останалите от билдербергската стотица сега напускаха града с ескорт по автострадата, която минаваше през прекрасните подножия на планините в далечината и пътуваше към ЦЕРН, организация, чието основаване бе подпомогнал самият той именно с целта да доведе анунаките обратно на Земята.
Филип Месие се беше присъединил към тях в хотела и докато вечеряха омари и пиеха „Дом Периньон“, той съобщи на групата, че устройството ще бъде готово до следващия следобед. Засипаха го с овации и вдигаха тостове, а Месие едва се държеше на краката си.
Докато първите проблясъци на зората надничаха иззад планините, Джейкъбс се отпусна в дълбоката кожена седалка на огромната лимузина „Ролс Ройс“ и отпи от сутрешния си коняк. Докато вдигаше чашата към устните си, телефонът му иззвъня и той бързо го извади от джоба си. Видя кой е и веднага вдигна, а кръвта се смъкна от лицето му.
Полковник Кейнс не искаше да се стига до това обаждане, но беше по-добре да съобщи сам на Джейкъбс, отколкото той да научи от друг източник, което положително щеше да стане до сутринта.
— Господин Джейкъбс — нервно започна той, — боя се, че имам лоши новини.
Джейкъбс внимателно изслуша разказа на Кейнс за случилото се през последните няколко часа.
— Имате ли изобщо някакви следи?
— Не, сър — призна Кейнс, доволен, че не е в една стая с Джейкъбс. — В момента нямаме представа къде може да са отишли, но правим всичко възможно да ги открием.
За момент Джейкъбс беше готов да кресне на Кейнс заради некадърността му и да го заплаши с мъчения и смърт заради провала на мисията. След това като нищо щеше да натроши телефона на парченца. Вместо това той просто бавно затвори капачето, прекъсвайки връзката, без да каже и дума, успял да овладее емоциите си. Нямаше смисъл да крещи на Кейнс. Каква полза имаше от това сега?
Адамс и Едуардс бяха умни и по-опасни от всякога. Защо им разказа всичко в лабораторията? Беше се поддал на гордостта си, ето защо. Със сигурност беше достатъчно възрастен, за да знае, че не бива да го допуска, но също както нямаше смисъл да крещи на Кейнс, нямаше смисъл и да съжалява. Вместо това, докато лимузината се носеше по гладките швейцарски пътища, той се замисли как ли са успели да се изпарят. След няколко секунди скочи от мястото си и сграбчи телефона, за да се обади на Кейнс.
Кейнс видя, че се обажда Джейкъбс, и с нежелание отговори.
— Да, сър? — предпазливо каза той.
— Кейнс, провери ли във вътрешността на базата? — възбудено попита Джейкъбс.
— Простете, сър, какво имате предвид?