Той като че ли иска да поспори с мен за това, но въздъхва и кимва.
— Ще ти помогна.
— Как…
Но той вече е изчезнал и тича през джунглата след джиповете. След секунда единият профучава край мен. След това чувам писък и приглушени крясъци. Следвайки стъпките на Ейо, отминавам суматохата и се скривам зад един бразилски орех извън полезрението на джиповете. Надничам зад дървото и виждам всичко.
Ейо е застанал в средата на пътя, кръстосал е ръце пред гърдите си и пречи на колата да мине. Шофьорът се е изправил, крещи и му маха да се отдръпне. Този джип е открит и няма пътници, само купчина багаж. Другият е продължил — виждам светлините на стоповете му сред дърветата. Вероятно дори не са разбрали какво става.
Ейо ме стрелва с очи. Той започва да крещи на шофьора на езика на Ай’оа. Шофьорът не разбира нито дума, но аз схващам достатъчно.
— Качвай се, птичке Пиа, преди да ме е сгазил! — крещи той. — Искаш ли да се върнеш на онова място? Това е твоят шанс. Отивай, преди този идиот да направи нещо глупаво и да ме принуди да го пронижа със стрелите си!
Надявам се, че ще задържи вниманието на шофьора, хуквам към джипа, скачам вътре и се приземявам върху купчина куфари. Свивам се на кълбо върху мръсната постелка на пода и издърпвам върху себе си една чанта на точки. Виковете продължават още минута и се състоят предимно в ругатните на шофьора по адрес на глупостта на туземците. После джипът потегля и с тътен се понася по пътя. Подавам главата си само колкото да погледна назад. Ейо стои на пътя и ме наблюдава.
Усмихвам му се и му махам с ръка, но той не ми отвръща. Вместо това вади цвете страстниче от колчана на рамото си и го вдига нагоре. Посланието е ясно. Върни се скоро.
— Надявам се — прошепвам аз. После правим завой и момчето с цветето се изгубва в гъстата зеленина на джунглата.
Глава 20
Скрита под багажа, чувам отварянето на портите на влизане в Литъл Кейм и после викове — всички са се събрали да посрещнат гостите. Представям си усмихнатите лица на учените, които по този начин прикриват нервността си, както и любопитните погледи на хората от поддръжката в задната част на тълпата. От мен се очаква да съм там. Очаква се да съм отпред с чичо Паоло — първият човек, когото ще видят от Корпуса при пристигането си. Притискам лицето си към чантата на точки и ми иде да изкрещя от отчаяние. Защо са подранили с два дни? Никой не спомена и дума за това тази сутрин. Единственото ми заключение е, че никой не е знаел.
Може би от Корпуса са искали да ни изненадат. Да ни хванат неподготвени. Като подвеждащите въпроси, които чичо Антонио понякога ми задава по време на обучението ми — замислени да ме объркат и заблудят, да ме накарат да преоценя хипотезата си и дори да я отхвърля. Мразя тези въпроси. Те са единственото нещо, което ме затруднява и разваля иначе безупречния ми успех.
Осъзнавам, че вместо да очаквам с вълнение посетителите от Корпуса, може би трябва да се страхувам от тях. Нервността на чичо Паоло ми се стори забавна, но може би трябваше да я приема като предупреждение.
Двигателите на колите загасват.
В капан съм. Ако скоча, всички ще ме видят. Ако остана, ще ме открият, когато разтоварват куфарите. И това — ако чичо Паоло все още не е забелязал, че липсвам. Какво ще му кажа? Че това е първият път, в който се измъквам навън?
Че не съм отишла далеч? Ай’оа? Какви Ай’оа? Никога не съм чувала за тях. Представям си как пристъпвам от крак на крак, докато изричам тези думи, а очите ми шарят във всички посоки, само не и към лицето на чичо Паоло. Не за първи път се проклинам, че не мога да лъжа.
Точно когато се примирявам със съдбата си, чувам силен смях, който може да принадлежи само на леля Хариет. Идва отблизо и става все по-висок — тя се приближава към джипа.
— Аз ще помогна с багажа — казва тя. — Не, не, ще го взема! По-яка съм, отколкото изглеждам!
Изведнъж някой вдига чантата от лицето ми. Ето я и нея! Изражението й почти не се променя, когато ме вижда под куфарите.
— Аз ще ги отвлека — прошепва тя. — Хайде бързо!
Леля Хариет изважда чантата от джипа, като бърбори за влагата, комарите и другите изпитания в джунглата и после чувам тупване. Тя изругава и се разнася звук от тичащи към нея крака. Поемам си дълбоко въздух, сякаш за да поема заедно с него кураж и надзъртам над багажа, за да огледам обстановката.
Чантата лежи отворена пред краката на леля Хариет и по земята са разпилени женски дрехи. Брюнетката от Корпуса, облякла абсолютно неподходящ за джунглата панталон, гледа свирепо леля Хариет, а колегата й се прави, че не забелязва разпиляното дантелено бельо. Възползвайки се от удобния момент и колкото мога по-бързо, се прехвърлям от другата страна на джипа, скачам и приклякам. Всички са прекалено заети с леля Хариет и другата жена, за да забележат момичето, което притичва и се скрива зад гаража.