Докторът изръмжа нещо неразбрано, изгледа сърдито пътя, който леко слизаше надолу, и млъкна.
Неочаквано конете зацапаха във вода. Запръскаха кални капки, файтонът отведнъж хлътна в някаква мека яма и спря. Долчинката, през която минаваше пътят, се бе превърнала в блато. Колелата затънаха до главините, напразно файтонджията шибаше животните, викаше, ставаше на капрата — нищо не помогна. Колата се поотмести малко и повече затъна. Опитаха още веднъж-дваж да се изтегли — пак не успяха. Пътниците почнаха да се сърдят, времето минаваше, а нищо не можеше да се направи. Да слязат беше немислимо: няколко метра наоколо имаше дълбока до коленете кал. На срещния бряг се търкаляше счупено колело от селска кола. Очевидно и други бяха затъвали тук. Най-после файтонджията съобрази — възседна единия кон, успя да го разпрегне и проклинайки пътищата и занаята си, тръгна да търси наблизо хора да му помогнат. Колата остана сред блатото като уродливо островче, осакатена, с един кон. От двете страни лежаха зелените полета и лека па̀ра се дигаше от тях. Беше тихо. Далеч по друг селски път мърдаха двама-трима души. В небето пееха чучулиги. От време на време рояк мушици бързо прелиташе, увисваше за минутка във въздуха и наново се запиляваше нанякъде. На една близка могилка изскочи дрипаво козарче с торба, спря се и дълго гледа мълчаливо към файтона. После пак така изведнъж изчезна зад баира.
Пътниците, вече съвсем ядосани, току вадеха часовници. Най-сетне файтонджията се появи заедно с един селянин, който водеше чифт мършави волове. Човекът беше като волчетата си — дребен, изкривен от труд — и вървеше съвсем неохотно. Тръгнал бе по своя работа, а сега трябваше да губи време тука. Но файтонджията го беше заплашил, че вози съдии, и, ще не ще, той остави колата насред път и тръгна да помага. Впрегнаха воловете пред конете, нагазиха и двамата в калта и след нови усилия успяха най-сетне да изтеглят файтона на срещния бряг. Оттук нататък пътят почна да възлиза, стана каменист и по-сух. Мина още час и едва към обяд стигнаха. Посрещна ги кметът заедно с един стражар от града и селския пъдар.
Селото имаше стотина къщи, пръснати безредно по стръмен склон, с една кръчма, с една синя църква и с училище до самия връх. Още щом файтонът влезе в уличката към общината, по вратите се показаха жени, плахи и мълчаливи, отнякъде изведнъж се явиха десетина мръсни, босоноги деца, а една групичка селяни, сбрани пред кръчмата, се раздвижи и тръгна към кметството. Кметът обясняваше наново онова, което бе вече съобщил в донесението, и сочеше кръчмата отсреща: ей там хе пили оная вечер…
Новодошлите се огледаха. Каменистият баир беше избразден от горе до долу с жълточервени сипеи като скорошни рани. Кирпичените къщурки приличаха отдалеч на лястовичи гнезда, лепнати в малки, пусти дворчета, оградени с тръне. Мястото беше обезлесено. Само няколко отделни дръвчета зеленееха тук-там и огромното небе премазваше това голо селище със своя нетърпим блясък и го късаше на парчета тежки черни сенки.
— Първо, да идем да хапнете, господа — каза кметът, — че сетне кой знае дали ще можете обядва…
Влязоха в кръчмата, усойна и тъмна като дупка. Кръчмарят, едър, бял и тлъст човек, избърса една от масите и отиде да приготвя обяд. Наоколо насядаха селяните и се мъчеха да завържат разговор. Скоро пристигнаха пържени яйца, парче сланина и шише мътно вино. Заместник-прокурорът се обади изпитващо:
— От това същото вино ли пихте оная вечер? — и погледна под вежди кръчмаря.
— Същото, господин прокурор — отвърна човекът, като преглътна и бързо замига. — Виното… хе… виното е слабичко… за селяни хора… — помъчи се да се усмихне той. — Ама инак е добро…
Момъкът забеляза смущението му и веднага удовлетворен от проницателността си, реши за себе си: той е. Този човек е престъпник. Той погледна другарите си, за да провери ефекта. Ала докторът съвсем не бе го чул, зает с яденето, а следователят, привиден, слушаше кмета, който шепнеше нещо на ухото му, сочейки с очи масата в ъгъла. Младият човек усети леко неприятно чувство — една смътна, безпричинна обида, смесена с нещо друго, без да разбира какво е то. Още от пристигането в село някаква неопределена тегота се плъзна в съзнанието му и от минута на минута го обсебваше като мъгла. Чувството на лекота и радост от заранта като че бе изчезнало, оставаше само слабо любопитство и дългът на службата. Той отново погледна другарите си и им завидя: те нито се вълнуваха, нито проявяваха нещо по-друго от обикновения професионален интерес на една привична работа. Той се смъмра сам, чукна чаша с техните и влезе в разговора им.