Обядът скоро свърши. Изпратиха стражаря и селския пъдар напред и следвани мълчаливо от неколцина селяни, тръгнаха да извършат аутопсията.
Слънцето се бе преместило още по-горе и печеше сега почти отвесно. Селото изглеждаше съвсем пусто. Някъде в другия край един петел изкукурига надълго. Когато наближиха къщата, зад плета на дворчето изведнъж се издигна силен рев от няколко гласа — див, еднозвучен, безутешен вой на животни. Умрелият беше вдовец и оставяше три сирачета — едно дванадесетинагодишно момиченце и две по-малки момчета. Те се бяха изправили до стената, сгушени едно до друго, боси, мускореви, уплашени и от време на време почваха да реват внезапно и пак така внезапно млъкваха. Мъчно можеше да се повярва, че този дебел, грозен вой излиза от гърлата на тия деца. Би казал човек, че иде някъде отдалеч, от самите дълбочини на напуканата камениста земя. Докторът веднага разпореди да изнесат трупа на двора, облече престилка, сложи каучукови ръкавици и се намръщи. Кметът заповяда да отведат децата у съседите и стражарят се изправи до вратнята. Донесоха покойника, забулен с шарено платно, върху една стара, откъртена врата. Сложиха отдолу две газени сандъчета, следователят се натъкми на едно трикрако столче да пише, а заместник-прокурорът запали цигара и остана прав. Зад плета надничаха удължени, плахи лица на селяните. Беше горещо, светло и тихо, невероятно тихо. И пак някъде далеч, пронизвайки тишината, проточено изкукурига същият петел.
Докторът махна покривката и се наведе. Веднага една тежка миризма се издигна и се закрепи във въздуха. Човекът беше дълъг, слаб, с огромен, издут корем. Облечен във вехти селски дрехи и разгърден. Два кални, продупчени цървула, единият с развит навой, стърчаха напред. Лицето му — синьочерно, с набола, спъстрена брада, а над челото и отзад — рядка, сива коса, през която се виждаше жълтеникавата кожа на тила. Единият край на горната устна заедно с твърдия мустак бяха подвити нагоре и оголваха жълточерни зъби. Тая устна и изцъклените очи над нея придаваха на лицето му израз на хитра, зла усмивка.
Докторът сръчно разряза дрехите, разголи трупа и почна работата си, като от време на време спираше, за да диктува на следователя: „Мъж на около 40 години. Добре развит… Външни белези на насилие няма…“ Изведнъж се чу хръскане на разрязван хрущял. Заместникът, който бе впил очи в късите, изумително ловки ръце на доктора, потрепера. Гръдният кош и коремът бяха отворени като на заклан добитък. Една нова, още по-тежка миризма се разля и надви първата. По обвивката на разтворените гърди и корема се виждаше тънък, шафранен слой тлъстина, а ръцете на доктора шетаха между меки, мокри и страшни човешки вътрешности. Следователят продължаваше да пише спокойно, повтаряйки думите на доктора: „Така-а… подкожната тлъстина нормална…“, без да поглежда към трупа, отпъждайки сегиз-тогиз някоя упорита муха. Заместникът, стиснал уста, се мъчеше да диша колкото е възможно по-слабо, за да не чувствува тоя ужасен въздух, който проникваше чак до костите му. То не беше вече дъхът на разложение и гнилота, не, то беше страшната миризма на разтворена човешка плът! Младият човек побледня, устните му станаха сиви и с всички сили той се бореше да не припадне. Никога до днес не бе усещал нещо подобно. Преди години, на лекциите по съдебна медицина, той бе виждал наистина части от човешко тяло, но то беше друго. То беше някакъв кабинетен препарат, нещо, което нямаше нищо общо с живите хора, с живота изобщо. Нищо от това тук, което до вчера е било жив човек, като самия него, а сега лежеше изтърбушено, със зинала под ослепителното слънце утроба, в тоя селски двор…
Той измъкна бързо кърпичката си, силно напарфюмирана, закри лице и вдъхна надълбоко. То беше парфюмът на неговото момиче: тя бе напръскала кърпичката, за да му напомня постоянно за себе си. За една минута като че му стана по-леко. После изведнъж смесването на благоуханието с отвратителния мирис го удари още по-силно отпреди. Той се облегна на стената, усети как става нещо вътре в него и разбра, че до края на живота си не ще се отърве от тоя ден.
В това време докторът режеше части от стомаха и червата, разглеждаше ги, миришеше, все така сериозен и сърдит. После отвори един буркан, който бе донесъл със себе си, и сложи там парчетата, за да ги изследва в града. Следователят, приведен на столчето, пишеше.
Младият човек не можеше да изтърпи повече. Той направи две-три крачки, видя разтворената врата на къщата и реши да влезе вътре, докато се съвземе. Още от прага го лъхна хладен полумрак и влага. Една мършава котка хукна изплашена и се скри в другата стаичка, отзад. Той спря сред широката одая с нечист пръстен под и огледа наоколо. Таванът, неизмазан, с греди, по които висяха торби, юлари и въжета, беше оплетен с паяжини. Насреща — един угаснал оджак с неизмита паница и две-три железни лъжици до пепелта. Надникна в малката стаичка — там бяха струпани стари козени черги, сечива, едно руно черна вълна. До вратата беше сложен ковчег за мъртвец от бели чамови дъски. През прозорчето вън блестеше слънчевият ден, а тук, в полутъмните ъгли, се гушеше безнадеждна голотия и запустение. Тук, ден по ден, беше живял своя живот онзи, който лежеше сега прострян вън. Тук щяха да продължат същия живот неговите деца, които виеха преди малко като добичета.