— Вие май бързате — рече ми онзи.
Прокарах ръка през косата си и пътем разтрих врата си.
— Да — въздъхнах аз.
Откровено казано, бях съсипан. Отидох да седна в мерцедеса с краката навън. Човекът поклати глава в израз на разбиране, като някой, който е в течение и никоя житейска несгода не може вече да го изненада. После пак се зае с машината си.
Наложи се да се разтърся, за да се откъсна от ступора, който навяваше тази тъжна гледка. Отидох пак да се разправям с телефона. За малко не побеснях в кабината. Дори намерих начин да прибера няколко чужди монети, но не и да изтръгна звук от слушалката. Пълно мълчание, абсолютен мрак, космическа тишина. След като загубих всякаква надежда, закачих смирено слушалката. За съжаление не ми отиваше на годините да унищожа апарата.
— Далеч ли е градът?
— О, на двадесетина километра.
— Да ви се намира велосипед?
— Не, но автобусът ще мине след половин час.
Направих няколко крачки до пустото шосе, погледнах с невярващо око в двете посоки, после се върнах при човека.
— Никога не съм виждал подобно нещо — рекох му аз. — Никога ли не минава поне една кола по този път?
— Ако минаваха, нямаше да си губя времето със съдомиялната машина!
— Направо да се побъркаш — казах аз.
— Така е, откакто пуснаха новия участък от автомагистралата. За мен това е равносилно на наводнение в долината. Бих могъл със същия успех да продавам риболовни такъми или сърфове.
— Мамка му, имам чувството, че земята е плоска и съм стигнал до края й.
— И още как! Вечер, когато се прибирам вкъщи, направо тръпки ме побиват!
Бях склонен да му повярвам, впрочем всичко ме дразнеше, тревата, която никнеше между бетонните плочи, мръсните прозорци, остарелите с десет години реклами, които се поклащаха леко над бензиновите колонки, малките, прокъсани флагчета. По негова молба му подадох клещите.
— С малко късмет тъпият автобус може и да не мине — пошегувах се аз.
— А, не, не се безпокойте.
— По дяволите, вече очаквам всичко!
Хвърлих едно камъче в малка, мътна и засъхнала локва масло.
— А вие? Вечер някой идва да ви прибира ли?
— Ааа, не, аз се прибирам с аварийната кола.
Облегнах се на коленете си и загледах небето. Устните ми имаха вкус на никотин, коленете ме боляха.
— Та значи намеквате — рекох аз, — че оттук минава аварийна кола?
— Да, тя си стои на гараж там, отзад.
Прехапах горчивите си устни. От новината направо скочих на краката си.
— Нали не ме будалкате? — рекох умолително.
— Не, това си е самата истина, но не мога да напускам гаража, нали разбирате, принуден съм да се занимавам с тази съдомиялна машина. Приятелю, ако познаваше жена ми!
— Ох, слава тебе, Господи! — отдъхнах си аз. — О, небеса!
— Ама не, почакайте, казвам ви, че наистина не мога…
— По дяволите! Не ми говорете глупости, а по-добре ме чуйте — натиснах го аз.
След разгорещена препирня най-сетне надделях, но при две условия: най-напред да минем да се обадим на жена му, а после да отскочим до някоя банка, защото не искал и да чува за чекове. Склоних неохотно, макар че бях готов на всичко, само и само да изляза от тази дупка. Ясно беше, че пътуването щеше да е малко по-дълго, но от друга страна щеше да ми е много неприятно да зарежа мерцедеса на това тъжно място, макар и само за няколко дни, което никак не ме успокояваше. Освен това ще бъде малко по-бързо, рекох си аз, отколкото ако се влачех на колене.
В ранния следобед потеглихме с мерцедеса на платформата, изправен на задните си колела. Наподобяваше защипан от куфар шал. Слънцето грееше, но не ми беше топло, вратата ми не се затваряше добре и виждах асфалта под краката си, а в процепа вееше студен въздух. Макар да не надхвърляхме 70 километра в час, човекът се беше изгърбил над волана и си тананикаше меланхолична мелодия, която ме изпълваше с радост. По мои сметки имахме два, най-много три часа път. Бях едновременно спокоен и угнетен. Спокоен, защото нещата не бяха чак толкова страшни, а имах склонност да преувеличавам. Виках, преди да ме бяха ударили, така беше от смъртта на Бети насам, но понякога се опомнях. Само че това не беше достатъчно. Затова и тази угнетеност, това необяснимо чувство за мрак и усещането, че ме преследва блатното чудовище.
След някое време прословутият автобус ни задмина, ревейки като сирената на някой трансокеански лайнер. Опитах се да се разположа удобно, със скръстени ръце и опрян на облегалката врат, когато аварийната кола пое по един черен път. Обърнах се и видях мерцедесът да подрипва по дупките като агонизираща риба на въдицата.
— Ама защо поехме по този път? — попитах аз.