Тъй като не отговорих нищо, оня се облегна на рамото ми и продължи с доверителен тон:
— Тя пристига право от столицата, драги… Заедно ще работим над един огромен проект.
— Да не пишете нова енциклопедия?
— Моля те, недей постоянно да се шегуваш. Ще подготвим специален брой за един женски седмичник.
— Страхотно!
— Да… Даваш ли си сметка? Само че ми се появи ангажимент. Трябва да ми помогнеш на всяка цена. Няма да мога да отида, затова дойдох при теб.
Изстъргах чернозема, който се бе напластил под ноктите ми и взех цигарената кутия, която се подаваше от джоба на ризата му.
— Добре — рекох. — Ще се заема със задачата.
Той въздъхна облекчено и почти рухна на един стол.
— О, Господи… Отдъхнах си.
Сетне рипна изведнъж.
— Значи, разчитам на теб. Трябва да се омитам. Нали си представяш какво ме чака?
— Да, ама аз имам…
Онзи вече се бе омел. Чух стъпките му, а след това и захлопването на вратата.
— … само бегла представа — довърших аз.
Имах достатъчно време. Отидох да взема душ и да си облека чиста блуза. Заварих Анри на четири крака насред хола, зает с подреждането на бумаги. Разпределяше ги на малки купчинки около себе си.
— Ще ми покажеш ли последните? — попитах го аз.
Никога не го сварвах да пише, а купчинките нарастваха редовно, сякаш само това правеше и не спеше дори нощем. Беше започнал преди десет години. Към днешна дата имаше поне три хиляди стихотворения, или един цял куфар. Не можех да се похваля със същото.
Обърнах се гърбом, за да ги прочета и приседнах на страничната облегалка на едно канапе.
Когато прочетох последното, затворих очи за няколко секунди, после се обърнах към него и му върнах листата.
— Харесаха ли ти? — попита ме той.
— Не е това думата — отвърнах аз.
Запътих се към редичката бири долу в хладилника и в крачка му обясних историята с момичето в самолета.
— Що не дойдеш с мен? — предложих му аз от дъното на кухнята. — Не искаш ли да се поразтъпчеш малко?
— Хм… Чувал съм, че била някаква мъжемелачка — изсмя се той.
— Да не мислиш, че може да се справи с двама като нас?
Последва кратка тишина, после той се появи в касата на вратата и вече не се смееше.
— Ние двамата с теб отдавна сме лесна плячка — заяви той.
До аерогарата беше половин час път. Потеглихме по-рано, защото там имаше бар с разкошен изглед към равнината, алое, чакъл и евкалипти, а барманът ни познаваше. Беше топло, карахме кротко със спуснати стъкла, вятърът леко се вихреше над главите ни, а пейзажът се разстилаше, окъпан в светлина.
Качихме се на високите бар столове.
— Е, как е, драги ми Жорж? Нещо ново? — попитах аз.
Ако бях написал толкова редове, колкото чаши беше избърсал въпросният барман, можех да живея спокойно до края на дните си. Дългият кичур, който се спускаше над челото му беше олицетворение на самата печал. Жорж метна парцала на рамото си и отвърна, прозявайки се:
— Мамка му! Едва стоя на краката си!
Жорж се изразяваше волнодумно, но никога не ползваше вулгарни думи, е което се извисяваше над мнозина. На познатите сервираше джин-мартини в чаши от кока-кола.
— Искаш ли столче? — предложи Анри.
— Не, мама му стара, нямам право да сядам.
Беше почти пусто. Мъже с ръчни чантички, котки, кученца в кошнички, жени, истукани до мъжете си, няколко кротки деца, а от информационното табло лъхаше на тежко униние, усилено от мъгливия и никакъв час в късния следобед.
— Няма ли да ни дадеш нещо за пиене, Жорж? — попитах аз.
Разговорихме се с него, докато самолетът направи полукръг над пистата и сред присъстващите премина лека вълна, последвана от шепот. Хората се размърдаха. Имахме време, колкото да изпием още по едно. След пет минути зарязах Анри в бара и се втурнах към залата за посрещачи. Установих, че съм я изпуснал, но я открих в багажния салон, стоеше пред подвижната пътечка. Приличаше на една киноактриса, вече не си спомням коя, около четиридесетгодишна, с животинска и студена красота, тъкмо обратното на моя тип жена. Беше от хората, които рядко напускат Париж, облечена като за сафари. Какво ли си представяше?