Посочих с брадичка Анри, който отстоеше на двадесетина метра и се мръщеше в светлината на запалката, докато разпалваше двусантиметрово парченце пура.
— Сам той струва колкото десетимата, които сте си избрали…
Тя помете предложението ми с едно сухо и нетърпеливо цъкване с върха на езика.
— Неее… Не говорим за поезия.
Взех чашата и бутилката и се надигнах.
— Стига бе, мамка му — рекох спокойно. — Какво й има на поезията?
Отдалечих се уморен, светът тежеше тонове, а краката ми бяха омекнали. Винаги съм се чудел как е възможно да останеш прав, без да те смачкат. Върнах се на светло, а Шарл изникна иззад едно дърво и ме улови мимоходом.
— Красива е, а?
— Хм…
— Е, и? Как се разбрахте двамата?
— Шарл, ще ти кажа само едно: „Дори пред Нейно Величество плашилото не сваля плетената си шапка.“
9
— За Бога! Представи си само мутрата си?
— Е, и? Да не би да имам сто мутри? Все същата ще си е. Да не би да намекваш, че не мога да позирам за някаква си фотография?
— Само си представи как ще изглеждаш с онези деветима смешници, изтъпанени в бяло зад тая, лудата.
— Правил съм къде-къде по-трудни неща в живота си… и сто пъти по-ниско платени.
— А бе защо ти е да се набъркваш в тия работи? Да съм ти казвал случайно, че сме загазили с парите? Отварял ли съм дума за това?
Бръкна с ръце в джобовете си и се усмихна.
— Запалил си се за нещо, което няма никакво значение, и ти го знаеш…
— Не, наистина съм притеснен, повярвай ми.
За капак на всичко валеше. Бях забравил що е мрачно небе и пъкления шум в големия улук, който при всяка буря заплашваше да се срине. Чувствах деня си провален. Ако Бети разбереше, че позирам на такава фотография, щеше да ме убие на място.
Цялата работа така ме беше изнервила, че дори отказвах да я обсъждам. Грабнах си мушамата и излязох, захлопвайки вратата. Още докато прекосявах градината, почувствах, че ще допусна грешка. Валяха едри като юмрук капки и макар да си бях останал прост и влюбен в природата човек, не се виждах как крача под този потоп, въпреки прехваленото му, благотворно влияние върху кожата. Скочих в мерцедеса. Избърсах си очите, побарабаних с пръсти по волана в продължение на няколко секунди, сетне потеглих.
Беше топло и мокро, а бурята ме изнервяше. Поех към центъра. Щом поотворих очи, забелязах Мари-Анж, която висеше на една съвършено пуста такси-стоянка. Аха! Нищо не е случайно! Гарирах покрай тротоара, изплисквайки цял фонтан, и й отворих вратата. Тя се втурна към колата с голямата, книжна кесия, която носеше на главата си.
— Уф! Ама това си е потоп, бе! Такъв съм срещала само у Данте!
— Качвай се! — рекох аз.
Протегнах ръка към нея, сякаш бях намерил единственото решение на своите проблеми. Мари-Анж беше момиче, за което сексът не усложняваше живота. Имаше здрави зъби и не беше чела книгите ми, макар да твърдеше обратното. Тъкмо тя ми беше необходима.
— Късметлийка съм! — довери ми усмихнато тя. Аз пък си мислех, че това беше приказен, почти свръхестествен шанс за мен. Тъй като два-три пъти бяхме се чукали съвсем приятелски, може да се каже, че половината път вече беше извървян. Изведнъж душата ми се разведри. Преди да включа мигача, хвърлих разнежен поглед към найлоновите й чорапи.
По пътя към дома й бурята се усили, а двамата обсъждахме градските клюки. Тя ме осведоми за годишните разпродажби в магазините. Както се изрази, току-що си бе купила нещо много сладко. В състоянието, в което бях, тази подробност силно ме заинтригува. Не ми бяха необходими седем години, за да я убедя, че умирам от жажда и приемам да изпия една чашка в дома й.
— Защо не? — рекох. — В такива дни човек се чуди откъде да започне.
Никога не съм се чувствал много на място с тези момичета, за които чукането е само част от физическата хигиена. Имам чувството, че ни разделя стена и всяка близост помежду ни е невъзможна. Не ги намирах за вълнуващи, пък били те и най-красивите, но не бях достатъчно сляп, че да не осъзнавам предимствата им. Просто бяха различни и объркващи, като някой плод без костилка. Най-гадното е, че не ви доставят нищо.
Купих две кутийки шоколадов мус от близкия сладкар, колкото да не се появявам с празни ръце, после я догоних по стълбите и й се лепнах като стикер. Беше тъмно и чорапите й лъщяха. Едва се сдържах да не започна да дишам малко странно.
— Какво ще кажеш за един лимонов чай? — попита ме тя.
— Да, ама не се притеснявай…
Излегнах се на един фотьойл от морска пяна, който в сексуално отношение беше непоносимо мек. Докато тя се суетеше в кухнята, аз кръстосах ръце зад главата си и за пръв път в този ден се усмихнах, загледан в дъжда, който се стичаше по стъклената стена. Красиви момичета живееха в красиви апартаменти, а писателите бяха тук, за да ги чукат. Животът си беше откровен майтап. За щастие бях сред привилегированите. Що се отнася до свалянето на момичета, писателите заемат добро място, непосредствено след автомобилните състезатели, певците и киноактьорите.