Тя постави димящия поднос на ниската масичка, седна срещу мен и се усмихна, докато мен започваше да ме втриса.
— Чу ли, че Вера В. била в града? — подхвърли тя.
Поклатих глава, после се заех да извадя кутийките шоколадов мус от опаковката, докато тя внимателно разсипа чая в чашите.
— Оня ден мислех да се отбия у Шарл — продължи тя.
— Нищо не си пропуснала. Народът нямаше тонус.
Потопих пръста си в шоколадовия мус и го засмуках бавно, вторачен в нея. Тя ми говореше за някаква фотоизложба.
— Трябва да отида да я видя — въздъхнах аз.
Приех замислено изражение и отново потопих средния си пръст в шоколада, а после го почистих с леки, непринудени близвания.
— Забравих да ти кажа, че се записах на курсове по китайски.
— Така ли? Не знаех.
Този път отметнах писателската си глава на облегалката и облизах шоколадения си пръст, сякаш висеше от тавана, с напрегнати шийни мускули. Щях да получа шестица в конкурс за сексапил, но въпреки това тя не ми се нахвърли и не се метна през масата. Заех нормално положение, за да си изпия чая. Понякога най-трудното нещо на света е да не си Пол Нюман, Най-вече когато навън вали.
— Пишеш ли в момента? Знаеш ли, чух да говорят за теб по радиото…
— Така ли? Не, не пиша, но работя. А това не е лесно, уверявам те, пък и никой не може да ми помогне. Почвам да се чувствам малко самотен.
— Да, мога да си представя…
— Знаеш ли, трудно ми е да ти опиша колко ми е приятно да съм с теб, направо нямам думи.
Тя се разсмя. Упрекнах се за необуздания си копнеж по нея, вече не бях в силова позиция и едва преглъщах шоколада си. Тя остави чаената си чаша, а аз можах да видя как се изопна бодито й, докато в небето просветна гигантска мълния.
— Искаш ли да ти покажа какво си купих? Ще ми кажеш харесва ли ти…
— О, да, имаме много време.
Тя изчезна, като ми смигна обезоръжаващо, след което се чу гръмотевицата. Щеше ми се да съм уморен и да мога да заспя намясто, да потъна в дълбок, празен сън, лишен от сънища. Запалих си цигара, после отхапах филтъра. Сивотата на небето можеше да ви отврати от всичко. Потърках лицето си с ръце.
Когато най-подир тя се появи, насмалко не се задуших. Щях да се разплача, че съм мъж, но изведнъж сякаш пресъхнах, а мозъкът ми лумна. Изпитах прилив на нежност към цялата земя, после кръстосах крака и се хванах за коленете, докато тя пристъпваше към мен.
Единственото, което можеше да се каже, е, че беше нещо бляскаво, късо, отворено отпред и покрито с лентички. Беше много въздействащо, нещо средно между бельо и таблетка с киселина, а в талията се стесняваше странно и почти прилепваше до кожата.
— Ама какво е това? — попитах аз.
Тя застана току пред мен, а аз стисках колене в ръцете си като в менгеме.
— Това е, каквото е — отвърна ми тя. — Можеш да си го носиш вкъщи.
В известна степен щях да прималея. Давах си сметка, че това, което беше облякла, долу завършваше като шорти и се вееше свободно около бедрата, преди да влезе между тях. Представих си какво ли би било да плъзнеш ръката си отдолу, да спираш на всеки три милиметра и да усещаш ласката на плата по опакото на пръстите си, сетих се за всичко, което можеше да се извлече от това чудо.
— Ама че отвратителен дъжд! — промърмори тя. Седна разкрачена върху краката ми, а само преди минути бях загубил надежда. Допрях чело до гърдите й. Усетих как стисна с ръка врата ми. После се търколихме на мокета.
Свършихме заедно с дъжда. Изправихме се и поехме, бъбрейки, към душа.
— Продължавате ли да нямате новини от Глория?
— Не, но откровено казано, не вярвам да ни се обади. Надявам се да се чувства добре там, където е.
— А Анри?
— Нали го знаеш, мълчи си. Но никога няма да го преглътне истински.
— Ще ползваш ли кисето?
— А, не, не, благодаря ти, няма нужда.
Докато тя се изтриваше енергично, аз насочих струята на душа към челото си и затворих очи.
Вече беше почти нощ, когато отидохме в кухнята. Небето беше тъмновиолетово. Отворих прозореца, за да вдишам малко свеж въздух, докато тя ми обясняваше, че след секс изгладнявала и била способна да изяде цяла планина. Седнах срещу нея, за да я наблюдавам как се храни. В нея имаше нещо много здраво, детско, тялото й беше чудесна машина. Беше и умна. Сигурно аз бях прекалено изчанчен.