Всъщност животът ми беше един тъжен безпорядък. Единствената жена, която бях обичал, беше мъртва. С Марлен бях в пълна безизходица. В известен смисъл Глория бе избягала заради мен. Невинаги бях убеден в писателския си талант. Питах се, ще ли достигна някой ден до целта? До този момент нищо не бях доказал. Само дето намирах кусури на едно безобидно момиче. Хапнах малко заедно с нея, за да получа опрощение. Попаднах на безсолна бишкота.
Накрая я оставих някъде в града. Тя ме целуна по бузите и преди да слезе, решихме да се чуем по телефона. Гледах как се отдалечава по мокрия тротоар единствената светлинка в моя ден. Беше 8 часът вечерта. Спрях малко по-нататък на една бензиностанция и помолих да ми сменят гумите на чистачките.
Възползвах се да обърна една бира отсреща. Чувствах се отпочинал, физически и морално, но ужасно изпразнен. Имах чувството, че бирата се стичаше направо в стъпалата ми. На бара бяхме неколцина. Всеки с проблемите си.
Когато се прибрах у дома, заварих Анри да приготвя сладкиш.
— Това е за такива като теб — заяви той. — С ужасни характери.
Отидох до него, погледнах през рамото му.
— Що не сложиш малко сметана в средата?
По-късно се оказа, че сладкишът не бил за мен, дори не го докоснах, но за момента това ми достави удоволствие и разказах на Анри как бях прекарал следобеда.
— Правилно си постъпил… Надявам се това да те е успокоило.
Тъкмо замесваше тестото. Натискаше го с цялата си тежест, като гигант, който мачка армия от лилипути. Налях си една бира и се загледах през прозореца. Противно на разпространения слух, не пиех като смок. Имах неблагоразумието да изпивам по три-четири бири дневно, а хората ме имаха за писател-алкохолик. Всички мислеха, че във вените ми тече бира. Същото и с жените: достатъчно беше да преживея две-три сексуални авантюри, и плъзваше слухът, че чукам всекидневно. Странна представа се ширеше за мен. Нещо като надървен маймун с червен нос, струва ми се. Но който бе обладал по-малко момичета от останалите и понякога пиеше вода на трапезата. Нима заслужавах да минавам за разстроен писател? Градината блестеше от дъждовните капки. Пиех „Карлсберг“ в дълга кутия, от петдесет сантилитра, в син металик.
— Скоро ще ни карат да позираме по гащи — рекох аз. — Ще ни дават по телевизията как разпознаваме някоя марка кисело мляко и ще идват да ни питат с какво предпочитаме да си мием гъза.
— Ти си още млад и имаш за какво да се бориш.
— Все нещо трябва да отстояваме, не мислиш ли? Поне на мен това ми помага. Имам нужда да изпитвам малко уважение към писанията си.
— Защо? Не вярваш ли в силите си? Още ли се интересуваш от хорското мнение?
— Не, ама когато нещо ми се струва тъпо, що ми трябва чуждото потвърждение? Защо да търся причини или оправдания на каквото и да било?
— Да речем… известна дистанцираност.
Мислех да му отговоря, но пристигането на Марлен обузда устрема ми. Донесе поднос, покрит с фолио.
— Ще бъдеш ли така добър да ми включиш фурната? — помоли ме тя. — Побързай, още е горещо.
Подчиних се мълком, после ги оставих и се застопорих пред телевизора. Научих новините от света и както винаги, те не бяха от най-веселите. Общото впечатление бе, че живеем в едно голямо, загниващо тяло, с тази разлика, че цената на златото оставаше висока, а водещият ни пожела приятен уикенд. В мислите си запратих едно паве по телевизора. Изнервях се, че не разбирах поведението на Анри. Всичко това никак не се връзваше с него. Нещастният чек, който му предлагаше Вера В., не обясняваше всичко. Бях сигурен, че разковничето беше другаде.
Може би се надяваше да я обладае? За това обаче имаше и други начини. Може би търсеше да смае Марлен? Трябваше да отчитам силата, която ги привличаше, макар една друга, доста по-мощна сила да ги разделяше безвъзвратно. Не мислех, че това е причината обаче, в това отношение той нямаше какво да доказва, а и Марлен не беше на възраст да се впечатли от снимка в някакво списание. Добре де, тогава какво?
За миг ми се прииска да съм сам. Щеше ми се да угася всички лампи и да седна в тишината, както го правех навремето, да гледам как нощта минава през прозореца, без да се опитвам да разбера каквото и да било в този свят. Чувах смеховете им в съседство, а във въздуха се разнесе мирис на лазаня. На вратата се позвъни и станах да отворя, но Анри ме изпревари. Беше Вера В. заедно с Шарл. Разбрах, че сладкишът не беше предназначен за мен. Затова ги помолих за извинение, казах, че съм мъртъв от умора, и отидох да си легна.
Няколко дни преди прословутия фотосеанс Вера В. си изкълчи китката, след като се катурна от един градински стол. Направи мащабен жест, а аз видях с облекчение как се гътна назад. Не отидох да я вдигна, други се нагърбиха да го направят начаса.