„Боже Господи! Чувствам, че ще получа нервна криза!“ — заяви тя, докато докторът й бинтоваше китката и част от предмишницата. Сигурно я болеше, но гневът надделяваше над останалите чувства. Шарл се мръщеше покрай нея. Когато тя се прокашляше, Шарл се задавяше. В литературата, както навсякъде другаде, шепа хора решаваха кога да грее слънце и кога да вали.
Аз се усмихнах и понечих да направя злъчна забележка, но Марлен ми ощипа ръката.
— Остави я на мира поне веднъж. Недей да й ходиш по петите.
Трудно ми беше да постъпя другояче при положение, че от две седмици я виждах навсякъде, а тя прекарваше почти целите дни у дома. Всички в града знаеха, че обожава Анри и Марлен. Всички знаеха, че двамата с нея не се погаждаме особено. Всеки ден все намираше начин да ме ядоса.
Така например аз умея да приготвям чай. Не ползвам скапаните пакетчета и не наливам гореща вода от чешмата. Дозирам чая си добросъвестно и наливам внимателно водата, а не я льосвам като някой идиот. Не надигам капака на чайника през десет секунди, за да видя как вървят нещата. Знам с точност кога чаят ми е готов и ще даде най-доброто от себе си. Затова, когато двете долу работеха, а Марлен ме помолеше за помощ, аз се нагърбвах с чая. Аз им го поднасях, аз го разливах в чашите. Марлен ми се усмихваше, докато оная редовно се цупеше. Какви ли кусури не ми връзва. Ако не е прекалено запарен, то е недостатъчно запарен, друг път ще каже, че й се привижда косъм на повърхността. Или пък просто ще го забрави на крайчеца на масата. Веднъж дори ме попита с простодушно изражение дали не съм претоплил вчерашния? Нищо не й отговорих. Ега ти тъпанарката!
Разбира се, това е само пример, но един ден прекаран в компанията на тази жена щеше да ми даде материал за цяла книга, посветена на поведението на една досадница. Не че искам да въртя ножа в раната, но трябва да се признае, че три четвърти от писателите са по-скоро противни индивиди. Ако не и пълни некадърници. И в това отношение Вера В. беше без конкуренция. Марлен твърдеше, че преувеличавам, но къде е преувеличението, след като видях с очите си как съсипа един шезлонг, вместо да го разгъне като хората.
„И ти си чупил туй-онуй и ти си се ядосвал…“ — рече ми засмяна Марлен, след като й показах какво е останало от шезлонга: няколко неразпознаваеми парчета дърво и една скъсана дамаска.
— Не ми се е случвало да се боря с нещо си! — изрекох аз, загледан в небесата. — Не се опитвам да изтръгна вик от масата.
Сцената е пред очите ми. Бях се спотаил зад кухненското перде и наблюдавах Вера в градината. Очаквах някой гълъб да я наака. Понякога се опитвах да си представя какво ли се случва в главата й. Стоеше неподвижна, с юмруци на ханша и гледаше все по-разтревожена един от моите шезлонги на моравата, като да беше някакво същество от отвъдното. Дощя ми се да й кажа, че не хапе и не е опасно.
Бяхме сами вкъщи, което за жалост се случваше понякога. Марлен и Анри бяха излезли в града със свитък листа за фотокопиране под ръка, затова се помайвах в стаята си, единственото място, в което тя не пристъпваше. Впрочем бях го заявил изрично още когато решиха, че ще установят щаба си у нас, като погледнах Вера право в очите:
— Отсега да сме наясно. Не искам да виждам никого в стаята си!
Тя се изсмя по най-омразния ми начин.
— Не се страхувай — рече Вера. — Не рискуваш да ме срещнеш там.
И до този момент си спазваше думата.
Питах се какви ги върши. Времето беше хубаво. Утринта беше тиха, а аз не очаквах вятърът на лудостта да помете градината. По живия плет бяха накацали няколко врабчета. Внезапно тя се наведе напред и сграбчи един шезлонг. Още не бях чувал за човешко същество, неспособно да разпъне шезлонг. За начало го разтърси във всички посоки и птичетата отлетяха. Направо се оцъклих. Като казвам разтърси, нямам предвид жеста, с който размахвате кърпичка на перона на гарата или изтръсквате лъжичката в някоя чаша. Не. Оставяше впечатлението, че иска да се освободи от захапката на бясно куче. Чувах я да говори на шезлонга, чието дърво поскърцваше. Бях хипнотизиран. Частта, на която се поставят краката, изведнъж се разтвори и я удари по коленете. Тя захвърли всичко с ужасен вой.
Погладих брадичката си. Не бих дал мястото си в онзи момент за всичкото злато на света. Онази ритна шезлонга. Сетне още един път. После го хвана отново и го заизмъчва по най-странния начин, като не спираше да стене, най-подир превърна нещастния стол в неразрешима главоблъсканица. Не разбирах как още не си беше приклещила пръста, цяло чудо беше. Не допусках, че може да мине на по-висока предавка. Но сбърках.