Някакъв старец бе поспрял на тротоара, за да се полюбува на зрелището. Наблюдаваше я усмихнат, с ръцете на гърба. Искаше ми се да му махна с ръка, само че Вера го мерна в същия момент. Развика се нещо, размахвайки стола по посока на стареца. Той отскочи назад и побърза да мине на отсрещния тротоар. Дори аз се отдръпнах зад пердето. Около нея настана мъртвешка тишина. Отчетливо чувах неравномерното й дишане.
Молех се Анри и Марлен да се завърнат от пазар и да я заварят как се сражава с шезлонга. Щях да им обясня, че не съм видял кой от двамата е започнал първи. Но събитията ускориха своя ход. Вера вдигна клетия шезлонг над главата си с вик, достоен за дървосекач, и го строши о земята. Дървото беше сухо и се счупи на няколко места. Въпреки това тя се ожесточи. При всеки удар парче от скелета отхвърчаваше към небето.
Наложи се все пак да изляза. Останките от стола бяха разхвърляни в радиус от няколко метра, а тя все още държеше в ръка дървена летва с два метра раирана дамаска, закачена на единия й край. Не забелязах да изглеждаше сконфузена, притеснена, виновна или каквото и да било.
— Не се притеснявай. Ще купя нов — просъска през зъби тя.
Аз само поклатих глава, оглеждайки полесражението. Не виждах какво бих могъл да й кажа. Когато се завъртях на петите си и се опитах да насоча мислите си другаде, тя додаде:
— Е, какво пък! Не е краят на света, все пак!
Иначе напредваха с работата. Понякога имах възможност да надзърна отгоре и трябва да призная, че начинанието придобиваше някаква форма. Всичко се реши една вечер, няколко дни след пристигането на Вера, когато Марлен заяви, че е способна да изработи макета на списанието. Вера я погледна с блясък в очите.
— Но, скъпа, сигурна ли си, че ще успееш?
— Абсолютно. Изкарах курсове по страньорство малко след развода.
Когато тя произнасяше думата „развод“, Анри пребледняваше.
— Ама това е прекрасно! — възкликна Вера. — Наемам те начаса!
Тя ликуваше. Не само че нещата й се нареждаха, но си бе намерила и нов начин да ми досажда. Оставям настрана, че ми се налагаше да я изтърпявам всеки ден. Единствената ми полза беше, че тя се нагърби да плати сметката за телефона. Слаба утеха!
Ние обаче бяхме стигнали до момента, в който се колебаех дали да си купя един панталон. Издателят ми пак бе заминал нанякъде. Напразно си повтарях, че само романът е от значение — понякога ме налягаха мрачни видения, които не можех да прокудя. Очаквах с нетърпение продажбата на фермата. Марлен щеше да получи добра цена, но парите, разбира се, щяха да пристигнат, когато вече нямаше да са ми така нужни. Светът беше така устроен. Имах възможност да обсъдя темата с писателите, които Вера бе поканила за Голямата Работа, прословутата фотография. Уви, нито един от тях не познаваше подобен проблем.
Аз бях натоварен да ги посрещна на аерогарата. Не намерих смелост да откажа от страх да не съсипя окончателно кариерата си, като си спечеля всеобщата им омраза. Издателят ми вече ме бе предупредил, че част от критиците се гласят да ме екзекутират, та нямаше смисъл да притурям. Някои писатели си крачеха кротко по пътя, а мен ме замеряха с камъни и рози. Много исках да разбера защо.
С една дума, наех един минибус и подраних достатъчно, че да се отбия в бара. Бях си нахлупил шапка със синя, прозрачна козирка, защото утринта беше слънчева. Носех също черните си очила и една блуза без ръкави, която принадлежеше на Бети. Осемнадесет месеца след смъртта й бях прекарал почти затворен, със залепнал за стола задник. Бях написал един роман и сборник разкази, но бях загубил форма, мускулите ми се бяха размекнали, бях се отпуснал. Когато го забелязах, си наложих два часа гимнастика дневно още със ставането от леглото и постепенно бях възвърнал формата си. Установих, че е по-трудно да възстановиш мускулите си, нежели да ги загубиш, което си беше още една несправедливост. Сега им посвещавах по един час сутрин, относително редовно, колкото да се чувствам добре в кожата си и да мога да се възползвам от живота в деня, когато щях да съм богат и в безкраен отпуск. След сърдечната си криза се стараех да не прекалявам, но при все това се разкършвах и макар да бях на километри далеч от Силвестър Сталоун, все пак се държах на крака и ръцете ми бяха мускулести. Знаех, че приличам повече на хамалин, отколкото на писател. Затова упорито твърдях, че писането е хамалогия.
Така че когато момчетата пристигнаха, никой от тях не разпозна в мен загадъчния писател, за когото говореха вестниците. По-сетне разбрах, че загадъчен писател е всеки, който не живее в столицата и отказва да стъпи там. Събрах ги в салона, преди да поемем към изхода. Слънцето, изглежда, ги развеселяваше. Аз също бях в добро настроение. По обратния път карах спокойно. Не държах да ги хвърля в канавката, с което щях от раз да обезглавя Новата Литература на моята страна.