— Прекрасно! Всички дойдоха! — прошушна ми Вера, докато Шарл ги разполагаше в градината, под чадърите, и им раздаваше разхладителни напитки. — Но, по дяволите, няма ли най-сетне да свалиш този тъп каскет?
— Да не съм като тях? Аз трябва да си пазя главата!
Двадесетина дни след пристигането й отношенията ми с Вера не се бяха променили. И двамата не пропускахме повод да се сдавим, но това се превръщаше в навик, за да не кажа в игра. В действителност бях забравил колко зле пишеше и макар да продължавах да твърдя, че е рядко досадна, й признавах някои достойнства, дори бях на път да изпитам приятелски чувства към нея. Случваше се да проведем нормални беседи. Наистина, след някое време истинската природа на хората изплува на повърхността. А и аз не бях светец.
Стоях малко настрана, до къщата, и се бях замечтал, когато един неприятен глас ме накара да подскоча.
— Ей, ало, ти, да, ти! Пъргавичък ми се виждаш, я ела насам!
Оня носеше патешко жълт пуловер. Да го наречем Някой си, предвид факта, че толкова скоро ще бъде отречен. По-късно срещнах много писатели, сред които и немалък брой прекрасни хора, но Някой си остави неизличим спомен у мен. Той олицетворява онова, което най-много ме отвращава като човек и като писател. Беше от онези, които са доволни от вътрешната си разложеност и бдят над образа си въпреки мръснишката си душа. Бях го мярвал по телевизията в разни литературни емисии и бях смогнал да забележа самодоволния му вид и вулгарността му, преди да стана и да спра звука на телевизора. Не съм достатъчно луд, за да се обърна с гръб към него.
— Трябва да взема чантата си от минибуса. Искам да се обръсна.
Съпроводи думите си с обяснителен жест, убеден, че разговаря с някой дебил. Съпроводих го, без да обеля дума.
— Страхотен каскет имаш! Ще ми покажеш ли къде е банята?
Въведох го в къщата, качихме се на първия етаж. Спомних си как в едно предаване несправедливо съсипа един просто за удоволствие и защото другият не умееше да се защити. А този Някой си владееше изкуството на безапелационните реплики и отровните стрелички, беше от онези, които наричаме блестящи момчета. Разбира се, това далеч не беше достатъчно, за да го направи поне приличен писател. Но той създаваше илюзията за това. Шансът да срещнете талантлив човек, скрит зад бляскаво поведение, са практически нулеви. В крайна сметка не е изключено да изпитвам известна любов към хората, като виждам отвращението, което питая към някои други. Най-странното е, че вместо да го зарежа и да се оттегля да дишам свободно, аз останах да слушам глупостите му, сякаш ми бяха забили кама в бъбреците. Освен ако не съм от хората, които грозотата омагьосва.
Посочих му с пръст електрическия контакт, а той ми смигна. Вероятно ме вземаше за някой от своите обожатели. Лъскавата му усмивка ме дразнеше, устата ми изсъхваше. Разпита ме какво предвижда програмата за деня, а аз му казах каквото знаех. Пронизвах го с поглед, но това беше безполезно предвид черните ми очила.
— Та значи ти си шофьор на минибуса, така ли?
— Да. На временна работа съм.
— Ех, да знаеш, добре си живееш…
Кожата му беше розова и гладка и бръсначът оставяше синкава сянка по пътя си.
— А да знаеш къде точно смотаната Вера е решила да ни води?
— Защо „смотана“?
Той се изсмя, а аз се натопорчих, докато оня ми смигна отново.
— Виж какво — изгримасничи той, — казвам го само на теб, но знай, че пет пари не давам за това момиче. Просто ми предложи уикенд в провинцията и малко реклама. В известен смисъл й давам възможност да оправдае съществуването си…
Причерня, ми. Вкарах му един прав в стомаха, без да се замислям. Бръсначът му се счупи на пода. После хванах юмрука си в ръка и докато Някой си се гънеше на две, го изправих с яростен удар с лакът в лицето. Онзи изпълни нещо като опасен скок назад, а после изчезна зад завесата на душ кабината. Направих го от все сърце и едва не си счупих ръката.
В края на краищата Вера бе зарязала идеята с белите костюми. Автобусът беше гъчкан до последно. Освен писателите, тук бяха Марлен, фотографът и двама-трима други, които се бяха качили в последния момент. Атмосферата беше непринудена. Анри беше задрямал до мен, облегнал брадичка на гърдите си, а аз внимавах да не го събудя на завоите пътувахме по малък, пуст път, неколцина от нас към бъдните поколения.
Сред местата, които й бяхме показали, Марлен беше избрала една каменна кариера. Няколко блока бяха дялани, после зарязани на място и човек се питаше какво ли ги очакваше.