— Всички слизаме! — рекох аз.
Чувствах се малко тъжен. Мисля, че беше заради камъните, издялани и забравени в този див декор, но не ми се искаше да се замислям по-нататък.
— Ама къде е Някой си? Някой виждал ли е Някой си?
Всички си бяха по местата, писателите бяха по-пъплили по камъните, а Вера стоеше на преден план. Тя самата го бе пожелала, фотографът си почесваше главата. Всички се спогледаха.
— По дяволите! Само него чакаме!
По моему можеха още да си го чакат. Запалих си цигара в сянката на едно дърво. Вера се надигна и решително се насочи към мен. Погледна ме в очите.
— Не, и дума да не става — рекох аз.
Тя погледна на едната страна, после на другата, с пулсиращи ноздри. Отчупи клонче от дървото и плясна с него по ръката си.
— Мамка му, такъв му бил късметът — казах аз. Писателите наскачаха от камъните си, а Марлен извади студени бири от минибуса. Беше добра идея. Вера си хапеше устните и продължаваше да стои пред мен.
— Добре де, какво значение има тук ли е, или го няма? Аз лично не го намирам за много фотогеничен.
— Ти не ме разбираш! На мен са ми необходими десет писатели зад гърба ми. Всичко вече е подготвено. Десет писатели… колкото са пръстите на ръцете!
— Вземи фотографа, а аз ще натисна копчето.
Сподави ридание в гърлото си. Огледа се отчаяно и отново спря поглед на мен.
— Ти всичко ще опропастиш — рече тя. — Заради писателската ти гордост.
Нищо не й отговорих. Наблюдавах Анри, който гаврътваше една бира под жаркото слънце, с позлатени от светлината коси.
— Знаеш ли, мислех си, че мога да те помоля нещо — каза тя.
След тези думи се присъедини към останалите. Понечих да стана, за да си взема една бира, но една мравчица бе полазила по крака ми. Изчаках я да слезе, докато дъвчех една сламка.
Когато другите заеха местата си, аз се присъединих към тях и се възкачих на една квадратна канара. Вера ме гледаше любовно. Слабостта ми е че не съм писател на пълно работно време, а в свободното си време съм нищо. Един вид напуснат замък, фотографът се изправи.
— Ей, вижте там… Той не може ли да си свали каскета?
Не помръднах.
— Така не става. Цялото му лице е синьо.
Вера ме изгледа. Всички се втренчиха в мен. Умирах от жажда. След няколко секунди свалих ядно каскета, стиснах го и го удуших в ръцете си. Всички се усмихнаха.
— А очилата? Не може ли да си свали очилата?
— Да пукна, ама няма да ги сваля! — изрекох през зъби.
А по челото ми потече ядна струйка пот.
10
Двадесетината дни, които Вера прекара сред нас, породиха многобройни последици. Днес разглеждам неумолимото навръзване на фактите, омаян от ужас.
Малко преди да отпътува, Вера проведе няколко телефонни разговора и Марлен бе наета като помощник-страньор в местния вестник. Анри си получи парите и нае един детектив, чиито координати откри в телефонния указател. А някой си написа за мен всякакви ужасии, като например, че съм бил за литературата онова, което е мазутният разлив за синия океан. Други го последваха, а критикът на едно списание за комикси предлагаше чисто и просто да ми ударят шут в задника. Питах се докъде ли щяха да стигнат? Спокойно можеха да ме направят на каша и да ме сготвят по китайски в някой кухненски вестник.
„Когато един автор разпалва страсти и ненависти, това е по-скоро добър знак“ — твърдеше Анри. На чужд гръб и сто тояги са малко. От самото начало писането е източник на всичките ми неприятности. В известен смисъл в деня, когато посегнах към писалката, бях предизвикал смъртта на Бети. Ако това беше някакъв път, то той беше дълъг и труден и никога не провиждах края му. Повечето от хората, с които бях разговарял, намираха писането за прекрасна авантюра. Аз още чаках да се убедя в това. Може би се налагаше да преминеш през един по-лош етап, а аз се бях позабавил в него. Знам ли? Имах чувството, че крача през минно поле.
Това си личеше и на снимката. Аз бях единственият, който изглеждаше съвършено тъп и с невъзможна гримаса. Анри и Марлен твърдяха, че преувеличавам, но побързаха да прелистят страницата. Най-често приятелите ви бутат в пропастта.
В хода на месеца си помислих, че съм намерил решението на паричните ни проблеми. Отговорих на малка обява, която предлагаше надомна работа за сериозни хора. Не се изискваше никаква квалификация, само известна сръчност и минимум бързина. След три дни получих възголям кашон. Марлен беше в редакцията и двамата с Анри стояхме сами вкъщи. Анри препрочиташе на глас „Коледа в Ню Йорк“, когато пристигна колетът. „Dic nobis, Maria, quid vidisti in via?“ Светлината трепереше смирено в утринта. Отворих кашона на масата.