— Това пък какво е? — попита Анри.
— Подарък свише — отвърнах аз.
Извадих горния слой слама и попаднах на множество червени пластмасови фигурки, завършващи с едно връхче, джудженца, от онези, които забождаме в коледните сладкиши. Хиляди бройки, преплетени едно в друго. Цяло гъмжило!
„Dic nobis, Maria, quid vidisti in via?“ Безкрайната белота трептеше като ръце.
— Мога ли да си взема едно? — попита Анри. Бодна го на бутониерата на едно от саката си. На дъното открих три кутии с бои и обяснително писмо: „ЧЕРНО за очите, БЯЛО за брадите, ЗЛАТИСТО за шапките.“
— От това ще окьоравеем.
— Не бе. Само колкото да си докараме нещо.
Той изсумтя, но двамата се захванахме с работата. Очистихме масата, а аз изпразних кашона на средата.
— Колко ли са, как мислиш?
На масата се извисяваше цяла планина от червени човечета.
— Трудно е да се каже… Десет хиляди… Може би сто хиляди?
Отначало, като установих скоростта, с която успявах да отбележа черните точки на очите им, си помислих, че работата ни е в кърпа вързана. Анри бе сложил очилата си за четене и боядисваше брадите след мен.
В средата на следобеда си дадохме двадесет минути почивка. Бях почнал да ставам разноглед, а бялото се стичаше по пръстите на Анри. Изпих първата си бира за деня, най-нежната, най-меката, най-невинната.
— Току-що изчислих нещо — заяви Анри, като ме погледна над очилата си. — За да е поне малко рентабилно, трябва да правим по едно на всеки шест секунди, и то напълно, в продължение на осем часа дневно.
Загледахме се в хилядите джудженца, разпилени по масата, а аз поставих ръка на рамото му.
— Не се поддавай на ледената аргументация на цифрите — смънках аз.
В края на деня на Анри му писна. С лек удар запрати последното си творение в другия край на стаята, без дори да го изчака да изсъхне, като го съпроводи с едно „Дяволите да те вземат, джудже недно!“ и с две ръце се изправи до масата. След това не ми остана един косъм сила и нито грам воля. Въпреки това продължих сам още две-три минути. После рухнах, а навън вече се стъмваше.
„Dic nobis, Maria, quid vidisti in via?“ Предчувствие за пролет потрепва в гърдите ми.
Струваше ми се, че това проклятие ще ме преследва по петите цял живот. Светът беше безкрайно жесток с мен и другите нещастници като мен. Обществото съди за вас по способността да получите някаква работа и да се вкопчите в нея като бясно куче. В противен случай сте блед глупак, жалък дегенерат и нещо като луд. Но нима има по-голяма лудост от тази да прекараш живота си зад едно бюро? Каква по-голяма самозаблуда от тази да градиш живота си върху пустотата само защото мнозинство от глупаци ви принуждава да го правите. Единственото нещо, към което следва да се стреми нормалната личност, е свободата, а не доживотния затвор, днес девет десети от работните места са по-лоши от влажните, вмирисани на пикоч и отчаяние карцери. Но животът все пак не е толкова страшен, че да се заключваме с два ключа.
Сетих се за онзи, дето призоваваше да ми наритат задника. По-нататък той пишеше с укоризнен тон, че съм прекарвал живота си в безделие. Какво ли влагаше в думите си? Клетият нещастник със сигурност не познаваше всичкото богатство на живота ми, нито пък колко неимоверно трудно е да не правиш нищо, което изисква пълно отдаване на личността. Не му се сърдя, разбира се, дори ми се стори, че забелязах на темето му бял кичур и се надявам да не съм аз причината.
Както и да е, никога не съм си и помислял, че мога да посветя тридесет или четиридесет години от живота си на някоя бездушна, лишена от интерес, да не кажа усмъртително досадна работа, само и само, за да имам правото да твърдя, че съм това или онова, ето къщата ми, ето колата ми, ето адресът на банката ми, а това е жена ми, пък това шефът ми, а това е мястото, което заемам в този живот. Бих добавил, ето и револвера ми. Никога не съм се срамувал от „малките работи“, от тях съм почерпвал прекрасен, безкрайно разнообразен опит, на тях в известен смисъл дължа свободата си. Никога не съм бил „пропадляк“ или „момче от предградията“, противно на разпространения слух. И в най-неблагоприятно положение съм се гордял с живота си. И днес гледам на алергичните към въдворяването хора като на свещени животни, на които би трябвало да сторваме път на улицата.
За да се върнем на проблема с мангизите, който ме занимаваше, трябваше да констатирам, че моето решение-чудо се бе провалило. Надигнах се с въздишка и изметох всички тези дивотии от живота си, като ги събрах в плик за отпадъци. Озовях ли се в притеснено положение, не ми липсваше добра воля, а въображение. Можех да прекарам нощи в блъскане на главата как да спечеля пари като всеки друг, без да ме осени и най-нещастната находчива идейка или нещо друго, което да си струва. При всичките си усилия не успявах да разгледам въпроса с хладен ум, да размисля спокойно повече от три минути. Мислите ми винаги отлитаха в една или друга посока, без дори да го забележа, за което си давах сметка чак след час. Побеснявах. Излизах напълно изтощен от тези напразни и болезнени опити.