— Искаш ли да продължа да ти чета?… — предложи ми Анри.
— Не. Бих предпочел да ми прочетеш някое от твоите.
Много рядко се съгласяваше. Най-често ме отпращаше, но този път не ме накара да му се моля. Сладостно се излегнах, докато той търсеше стихотворенията си, ритнах маратонките си на другия край на хола. Бях много превъзбуден от полумрака и пълната тишина в помещението, не можех и да мечтая за по-съвършена атмосфера. Дръпнах жицата на телефона, за да го изключа. Анри щеше да ми чете свои стихове. Не беше сега моментът да размишлявам за смайващите проблеми с мангизите. Загледах се усмихнат в тавана. Сбогом, жесток и подъл свят, сбогом, жалки мизерийки на моя живот!
Когато Марлен се прибра, бях в буквалния смисъл разпнат на дивана, с учестено дишане и свито гърло. Толкова обичах написаното от Анри, че чак ме болеше, но го умолявах да продължава нататък. Не успявах да си изясня дали този тип удоволствие идва с възрастта, но ми се струваше, че все повече се засилваше, а не си спомнях да бях изпитвал подобни усещания, когато бях на двадесет и можех да издържа дни наред без храна и без сън, по времето, когато светът ми се струваше приказен.
„Ох, скъпи мои, направо съм съсипана!“ — заяви Марлен, грохна на фотьойла и разпери ръце на кръст. Мимоходом си отбелязах, че не само поезията разгатваше хората. От една седмица тя се прибираше от вестника доста късно вечерта. Бях й дал колата. Човекът, с когото работеха заедно, се беше разболял и тъй като Марлен се справяше добре и сама, ръководството не бързаше да назначи заместник. Клетата, едва се крепеше на крака, но обичаше работата си. Харесвах уморения й вид с изострени черти. Ходи разбери откъде този извратен вкус у мен? Нямаше нищо по-възбуждащо от изнурената усмивка, която ми отправяше, когато й наливах чашата. Аз, от своя страна, разливах половината питие навън.
Опитвахме се да я убедим да хапне нещо, понякога тя приемаше, друг път само изпиваше чашата си и я виждахме как пресича улицата, търси ключа в чантата си, а след секунди лампата в стаята й на първия етаж светваше. Докато затворим вратата и си кажем две думи на път за кухнята, светлината изгасваше. Спирахме за секунда пред прозореца.
— Хм… и тази вечер се върна съсипана.
— Мда… май не събра сили дори да се разгримира.
Днес си давам сметка до каква степен усложнявахме живота й. Освен това не знам пример за жена, която е трябвало да се грижи за двама писатели, а знайно е, че те не са от най-веселата и най-лесна за съжителство порода. Въпреки това тя не го показваше външно и изглеждаше като да се погажда с този странен живот. От едната страна беше Анри и любовта им, която отказваше да умре, но нищо вече не можеше да я задвижи отново. От другата бях аз и чудната ми нежност, тоест нищо особено вълнуващо. От сексуална гледна точка съм първият, който ще признае, че нямаше много тежест. И макар днес да е общоприето схващането, че жената може да изпитва същите желания като мъжа, самата мисъл дори не ни осеняваше. А такава невинност щеше да е очарователна, ако още носехме къси гащи. Не и след толкова десетки години.
Изчакахме да дойде уикенда, за да я разнообразим. Заведохме я през девет планини в десета, на брега на едно езеро, където хапнахме в един ресторант, едва ли не с крака натопени във водата. Надпреварвахме се в грижи за нея. Заръчахме си най-добрите вина. Платих сметката с моята чекова книжка.
Малко по-късно вечерта, когато наведох глава над сметките си, установих, че бях положил нещастното си краче на плаващите пясъци на банковата сметка без покритие. „Стана, каквото трябваше да стане — рекох си аз. — Загазихме го!“ Марлен бе предпочела да си легне рано и двамата с Анри бяхме сами. Той развинтваше рамките на очилата си. Надигнах се и се приближих до него.
— Какво е станало? — попитах.
— Едното стъкло мърда.
— Знаеш ли… Ще ми направиш услуга, ако прехвърлиш чека си на моята сметка. Ще ми даде глътка въздух.
— Чека от Вера ли?
— Да бе, да, чека от Вера. Само колкото да си поема въздух, де. Не ги искам тези пари, ще ти ги върна. Впрочем не е изключено в този именно момент издателят да ми подписва чека.