Той заби пръст в ухото си и го разтърси енергично. Попитах се защо ли толкова се бави с отговора?
— Да, ама… Откровено ти казвам, не е сега моментът.
— Да, но нали ги знаеш тия в банките, не са от най-търпеливите!
— Не, не става въпрос за това. Просто вече не разполагам с тези пари.
— Как така не разполагаш с тях? Да не си си купил пожизнена концесия?
— Не, ама трябваше да уредя един личен въпрос.
— Какво ти става? Неприятности ли имаш?
— Не… много бих искал да ти помогна.
— Добре де, не е толкова драматично. По-добре да не говорим повече за това.
— Ако ми беше казал по-рано…
— Жалко за очилата ти.
— А, не, само трябва да ги позатегна.
Вечерта беше спокойна, а съзнанието ми бистро, та се възползвах да поработя малко. От известно време пишех направо на машината, в крайна сметка се бях поддал на чара й, харесваше ми да гледам как редовете излизаха от търбуха й един по един, сякаш получавах нейното одобрение.
След час бях толкова потънал в размислите си, че не забелязах Анри, който стоеше до мен. Гласът му ме накара да подскоча.
— Хм… хубава страница! — рече ми той, като пощипваше носа си. — Трябва да се признае, че имаш известно чувство за ритъм.
— Да, за щастие, но си съдирам задника, за да го постигна.
Той запали спокойно цигара, не бързаше да си ходи. Изпрати дълго валмо дим към тавана. Разбрах, че имам време да се надигна и да си взема нещо за пиене от хладилника. Върнах се на стола си. Взех си питие, парфюмирано с цвят от хмел. Анри не беше мръднал от мястото си.
— Едно от двете — подех аз. — Или ми го кажи, или не ми го казвай, но го реши преди изгрев-слънце. Искам да поработя още малко.
Той приседна на ъгъла на масата ми и поклати глава. Сигурно се питаше как ли да ми го съобщи. Накрая ми го оповести без заобикалки.
— Наех един, за да издири Глория. Договорихме се за цената.
На момента бях слисан и имах чувството, че са ми изтръгнали всички косми от главата. Погледът ми се спусна надолу и се загледах в една следа от изгаряне с фас на мокета.
— Парите ми трябваха, нали разбираш? Беше неочаквано.
Поставих чашата си на масата. Изправих се. Зарових две ръце в косата си и обхванах главата си. Издадох въздишка, способна да повдигне къщата.
— Мамка му и Господ, Анри, мамка му и Господ!
Спогледахме се. В очите му имаше толкова сила, увереност и решимост, че ме налегна завист. Това му придаваше красота, навъсена красота, единствената, която годините не могат да отмият.
След част от секундата се опомних, защото случилото се не беше новост за мен, знаех, че е необичайна личност, и когато се налагаше, ставах непромокаем. Отминало беше времето, когато ме обезоръжаваше само с един поглед, и макар да бях все по-привързан към него, все по-малко бях склонен да му оставям последната дума.
— За Бога, кажи ми на какво прилича това! Да не си се смахнал?
Той се надигна, без да ми отговори, но аз го последвах до другия край на стаята. Седна на канапето. Аз останах прав. Яростта ме задушаваше. Освен ако не беше тъгата, тревогата или чисто и просто бремето на нещата.
— Не ти ли беше достатъчно? — казах глухо аз. — Не беше ли достатъчно красноречиво?
— Не в това е въпросът — отвърна той.
Знаех си, че тъй или инак, нещата бяха решени. Може би затова реших да се успокоя. Клекнах пред него.
— Но, за Бога — измърморих аз, — какво ще спечелиш? Как мислиш, че тя ще реагира този път? Допускаш ли, че просто ще я хванеш за ръчичка и ще я доведеш?
— Нямам намерение да я довеждам. Само искам да й кажа няколко думи.
— А Марлен какво мисли по въпроса? В течение ли е?
Той вдигна очи към мен, за да се увери, че разбирам онова, което щеше да последва.
— Марлен няма нищо общо. Абсолютно нищо.
Плеснах си бедрата и се надигнах. Хрумна ми да пийна нещо, да изпуша една цигара или да си отворя пакет чипс, но нищо не ме привличаше особено, затова само се огледах унило.
— Знаеш ли, Анри, не можеш да ме разубедиш, че си направил истинска глупост. Само времето можеше да намести нещата.
Той махна досадено с ръка.
— О! Недей да искаш от шестдесетгодишен човек да остави времето да намества нещата. Освен това няма какво да се намества. Не съм чак толкова изкуфял.
— Виж какво, не знам дали това е, което искаш да стане, но такъв ще го отнесеш… Даваш си сметка, надявам се?
Той ми се усмихна някак странно и ангелски.
— Представи си една фуния — рече той.
Не отговорих нищо, а той я описа с жестове във въздуха.
— Когато станеш на моята възраст, ще си стигнал до най-тясната част — продължи той. — И не ти остават много възможности.