Изкривих устните си. Питах се накъде ли отивахме.
Двамата с Анри общо бяхме на един век. Което не ни облекчаваше в търсенето на работа. Анри можеше да кара локомотив, а аз да отпуша някоя мивка, но в нашия район това не се котираше. Изглеждаше, че колкото по на юг отивате, толкова по-малко възможности за работа се разкриват пред вас. А не ни липсваше решимост. Дълго обсъждахме въпроса и бяхме напълно решени да споделим живота на трудовите маси един, в краен случай два месеца, до пристигането на следващия ми чек. Още повече, че бях получил окуражаващо послание от моя издател: „Потърпете. Времето работи за вас, също както и моята скромна личност“ — се казваше в него. Бях го срещал няколко пъти, но бях убеден, че мога да му имам доверие и бях попаднал на точния човек. Разбира се, това не можеше да ме изхрани, но ми позволяваше да стискам зъби и да се усмихвам. Списъкът на писателите, жертви на издателите, беше дълъг и моите неприятности бяха нищо в сравнение с мъките на мнозина. Достатъчно беше да си го припомня, за да си спестя гневното размахване на пестник към небето.
В продължение на няколко дни напразно изчитахме малките обяви в местните вестници. Марлен беше натоварена да хвърля по едно око на обявите за работа в нейното издание, „Южен вестник“, преди още да излезе от печат. Нахалост.
— Би ли ми обяснил какво означава индустриална държава? — въздишаше Анри.
Като ни видеха да се задаваме, местните търговци изглеждаха като внезапно поразени от язва на стомаха. Шарл предложи да ни помогне, но този път му отказах. Бях успял да се самоубедя, че вечните ми проблеми с парите бяха към своя край и исках да дам последното сражение, без да дължа нищо никому. Шарл беше като някой портиер. Една сутрин се обади Вера.
— Мога ли да направя нещо за вас?
— Не, много си мила.
— Не мога да понеса Анри и ти да изпитвате притеснения с парите…
— Не, не се безпокой.
— Знаеш ли, тук много се говори за теб.
— Да, ама по-добре щеше да е, ако говореха за Анри.
— О, нали знаеш, поезията е нещо толкова специално!
Няколко дни по-късно, когато съдбата сякаш се беше ожесточила срещу нас, Шарл се появи у дома, съпроводен от млад човек с притеснена усмивка.
— Приятели мои, представям ви Виктор-Серж. Мисля, че той има предложение за вас…
— О… нищо сензационно — уточни младежът, изчервявайки се.
— Ама заповядайте вътре — побързахме да отговорим ние.
Денят беше хубав, макар същата вечер да се разрази ужасна буря, истински потоп, какъвто се случва най-много веднъж в годината. Небето внезапно се смрачи и в следващия четвърт час улицата се превърна в поток, а улукът рухна върху градината като поразена от мълния корабна мачта.
— Отдавна се очакваше да стане — отбелязах аз, докато се мръщехме зад кухненския прозорец.
— А небето беше съвсем синьо…
— Мамка му и улук!
Човек трябваше да обича този регион, защото той си беше доста специфичен. Един порив на вятъра отнасяше покривите. В знойно време беряхме душа, зиме тръбите на канализацията се пропукваха. Можеше месеци наред да не падне капка дъжд, а после в един миг небето се превръщаше в страховита черна дупка и над главите ни се плисваше океан. Всичко беше извън мерките, но с времето се свикваше и всеки път бяхме готови да получим поредното назидание. Бях стигнал до заключението, че това е добър урок по житейско поведение. Защото нищо никога не е спечелено завинаги, както можем да се убедим всеки ден.
От небето не валяха капки, а се стичаха струи с размера на кутре, а на улицата не се виждаше ни една кола, всички се бяха изпокрили. Нощта бе изпълнена с трескав тропот и ужасното клокочене на течащата вода. Такава буря превръщаше близката улица в непозната страна. Зрелището пораждаше у мен дълбоко униние. Замислях се за безсмислието на всяко човешко начинание, казвах си, че писането не служи за нищо, когато забелязах, че един от прозорците на Марлен зее отворен. Този на стаята й на първия етаж.
Посочих го на Анри и му казах, че отивам да видя каква е работата.
— Добре, а аз ще ти направя един грог междувременно.
Взех нашите ключове и мечка страх мен не страх, дори не навлякох дъждобрана, а се изстрелях през улицата. Хладкият дъжд ме изненада. Не беше неприятно, припомни ми детските радости.
Струи вода проникваха през прозореца и голяма част от стаята беше наводнена. Вдишах парфюма й, а после се втурнах към прозореца и го затворих. Седнах на леглото. Почти не бях влизал в стаята й, никога не се бях озовавал в нея сам, нито пък с нея за повече от тридесет секунди. Предпочитах да я чакам долу, по-лесно ми беше, и по-недвусмислено, спестяваше ми прехапването на устни и усилието да не я съборя на леглото. Известно време се озъртах и се запознавах с всичко, което попадаше пред взора ми: тоалетната масичка, козметичните й продукти, четки, чорапи, пеньоар, нощна лампа, празни, бели стени, книги, будилник, радио, възглавнички, възглавници, стол, чаша за вода, несесер за маникюр и забравените тук-таме дрехи. После отидох да търся с какво да поправя нанесените поражения.