Три пъти ходих да изливам в банята легена с водата, която попивах с гъба по пода. Съвсем случайно, когато изливах последния леген в умивалника, забелязах тубичката със спермицид на рафта. Беше празен на две трети. Щеше ми се да беше някаква паста за зъби или крем за ръце. Упрекнах я мислено, задето беше забравила въпросното нещо току под носа ми. Задето не си беше затворила прозореца преди бурята. Ядосах се на живота, че е толкова недвусмислен и изненадващо груб.
Ударих му един сух парцал и отидох да изстискам чергата във ваната. Напразно си повтарях, че не съм никой, та да я коря за каквото и да било, че и на мен ми се случваше да спя с други, но въпреки това се чувствах ужасно. Направо щях да се поболея.
Затворих вратата след себе си и излязох. Прекосих бавно улицата под дъжда. Не погледнах към небето с надежда да се оставя на пречистващата сила на водата, просто бях толкова подгизнал, че нямаше закъде да бързам.
— Има ли поражения? — попита Анри.
— Не особено.
Не исках да я виждам, не я изчаках да се прибере. Пожелах лека нощ на Анри и се качих да размишлявам в стаята си.
На другия ден беше събота. Времето беше прекрасно, а небето неизказано чисто. Анри ми подаваше улука отдолу, а аз бях преметнал крак през прозореца и провесил тяло навън се опитвах да прикрепя цялата машинария към фасадата, като не спирах да ругая. За миг спрях, когато я видях да излиза от дома си и я проследих с поглед, докато прекосяваше улицата. Всичко си беше наред.
— Луд ли си, ще се сецнеш в кръста.
— Ако падна, той ще ме хване. Така се разбрахме.
— Хм… Плашите ме — рече тя.
Целуна Анри, после влезе в къщата. След пет минути усетих, че ме завръзват с въже през кръста.
— Какви ги вършиш? — попитах я аз.
— Искам да си пия спокойно кафето! Няма да си развалям кефа заради двама глупаци…
— Имам още само минута работа.
— Толкова по-добре. Ще почакам колкото трябва.
Тя уви другия край на въжето около ръката си, а всъщност аз заслужавах стократно да умра. Мислех спокойно да й обясня, че това е глупаво, че едва ли ще има сили да ме задържи, ако падна, че мога да я завлека със себе си, но Анри възропта отдолу и попита дали не можем да си говорим някой друг път или просто му погаждаме някакъв номер. Приключих си ремонта възможно най-бързо, стиснал до счупване перваза с чатала си. После чувствах болка в бедрата си, докато пиехме прословутото кафе.
Двамата си говореха за не знам какво си, а аз се правех, че ги слушам, усмихвах се отвлечено, кимах с глава с безизразно лице и само я съзерцавах, проследявах отново и отново пътя от устата до очите й, който се спускаше по шията, до рамото, възкачваше се до ухото й, плъзваше се по косите й, спускаше се по челото, носа, устните, а после отново си захапвах опашката. Трудно ми беше да се примиря, някой нещастник спи с нея, но малко по малко го осъзнавах, от което ми се струваше още по-красива. Що се отнася до секса, не успявах да проумея дали възрастта ни прави по-интелигентни или изглупяваме. На пръв поглед реакцията ми изглеждаше странна, но колкото повече време минаваше, толкова повече затъвах в загадъчен свят и се разтърсваха устоите ми. Понякога се питах за какво служи извървения път, ако всичко учим отново и отново, ако всяка утрин пред очите ми се ширваше един непознат регион, една нова пустош. Кафето изстина, горчеше. Изпих го.
Прекарах по-голямата част от деня в наблюдения върху нея — следях най-незначителните й жестове, като се опитвах да остана незабелязан. Държах в ръцете си списание, докато тя играеше шах с Анри, бърчеше чело и попипваше устните си. Разглеждах цяла камара плочи, докато тя ни поднасяше чая и приглаждаше един кичур коса зад ухото си, пърхаше с ръце над чашите и се поклащаше на коленете си. Някой би рекъл, че преглеждах записките си, докато тя говореше, усмихваше се, навъсваше вежди, ставаше, смееше се, прозяваше се, прекосяваше хола от край до край, поглаждаше ръцете си, разтриваше окото си, схрускваше бонбон. Не изпусках нито едно изражение на лицето й — права, седнала или излегнала се на канапето, пляскаща с ръце или роптаеща, огряна от светлината на следобеда или кротко притаена в полумрака на загиващия ден. Денят беше особено интересен за мен, изпълнен с неизчислим брой скъпоценни детайли. Много полезно упражнение за човек като мен, който се оплаква, че вече нищо не разбира.