Вечерта си приготвихме три огромни пици и двамата за миг се озовахме сами в кухнята. Анри обикновено се омиташе, когато станеше въпрос за сервиране. В такива моменти винаги намираше повод да отиде да напълни чашите на другия край на къщата. Тъкмо забърсвах тезгяха с гъбата и събирах обелките от лука, когато тя се доближи до мен и спокойно ме попита:
— Е… как ти се струвам?
Бях толкова изненадан, че неволно ритнах с коляно вратата на шкафа. Не я погледнах, а се съсредоточих над гъбата си и я обърнах от грапавата страна, за да изстържа една нечистотия.
— Как така… как ми се струваш? Да не си променила нещо в себе си?
— Не. Имам предвид след огледа, на който ме подложи.
— О, не! Какви ги говориш?
Обърнах се към нея усмихнат до уши, свил до крайност лицевите си мускули. Тя ме гледаше игриво.
— Знаеш ли, все още забелязвам, когато ме гледаш — отвърна нежно тя. — Особено когато го правиш толкова дискретно.
Събрах медноцветните обелки в шепата си, преди да ги хвърля в кофата за смет. Може би Анри щеше да се върне всеки момент с проклетите чаши. Защо се бавеше?
— Не искаш ли да ми отговориш?
— Марлен… Нали знаеш, че винаги ми е приятно да те гледам. Не е от вчера…
Тя поклати бавно, почти незабележимо глава, много просто, косата й почти не помръдна. Стори ми се, че продължи часове.
— Добре тогава, благодаря ти — прошепна тя. — Това е прекрасен комплимент.
Тази сцена, наглед без значение, ме извади от равновесие за остатъка от вечерта. Опитах се да ям и да пия нормално, доколкото това бе възможно, но нямах настроение, можех да се задавя с една нещастна кост от аншоа. Със сетни усилия следях разговора, постоянно губех смисъла, дори Анри отбеляза, че май не съм на себе си.
„Нищо. Заради романа е“ — рекох аз. Избягвах да я поглеждам, да си задавам истинските въпроси.
Към един сутринта тя се оттегли да спи. Анри се позабави още малко, после се качи в стаята си. Останах сам. Чувствах се яростен и тъжен. Упреквах се, че усложнявам живота си с всички тези истории.
В известен смисъл се упреквах, задето оставях светът да ме досяга, да ме разсейва, да ме товари с глупостите си, фалшивите удоволствия и грубоватата си стока. Оковавахме се във вериги, вместо да се освобождаваме: ето какво правехме, ето до какво се свеждаше животът. Налях си една чаша, защото тази констатация можеше да ме поболее. Но и тя не ми помогна, тъкмо напротив. Вместо да се засилиш, казвах си, ти пълниш джобовете си с камъни. Размишлява ли днес? Усамоти ли се? Коленичи ли пред красотата? Изпита ли някакво душевно вълнение? Нима има друга действителност? Излез на улицата и ми кажи, намираш ли нещо, което да си струва. Толкова е просто, толкова е очевидно. Човечеството е на път към пълното си вдобичаване, нима не е очевидно? И ти ли ще се оставиш на потока? Ще продължаваш ли да губиш времето си в четене на вестници, слушане на радио и гледане на телевизия? Ще отхвърлиш ли най-сетне всичко това? Ще се погрижиш ли за собственото си спасение? Или като последния малоумен сам ще изкопаеш гроба си, проливайки лиги пред витрините на света? Изостряй съзнанието си, вместо да го притъпяваш, повтарях си аз, обърни лице към непосредствените радости.
Бях се отдалечил от изходната си точка. Буквално чупех пръстите си. Тишината беше ужасяваща. Станах да избера някой диск. Бях в достатъчно особено настроение, за да слушам лудешка музика.
Върнах се и седнах обратно на фотьойла си, кръстосах ръце зад главата си, докато Катлийн Ферие запяваше Kindertotenlieder. Приказно. Преди да заспя, препрочетох последните страници от „Одисеи“ на Джеймс Джойс. Толкова беше красиво! Бях преизпълнен.
11
След седмица „днешните яйца“ вече не бяха днешни. Бяха просто пресни яйца. Само че трябваше да им се сменят етикетите, а на мен и Анри това ни отнемаше по цели дни. Не беше нещо крайно уморително, но не ни беше разрешено да пушим и трябваше да стоим прави през цялото време сред миризми на храни и домакински продукти.
Бяхме в склад с площ около двадесет хиляди квадратни метра. Един хектар консервени кутии, салами, замразени храни, бутилки алкохол, фъстъци, кисели млека, пакетирано кафе, птиче месо и прочие, струпани на рафтове, които понякога достигаха височина до 10 метра. Другата част от склада беше запазена за разфасовани стоки, от типа на онези, които се срещат в супермаркетите.
Бащата на Виктор-Серж беше управител на склада. Жена му, една безинтересна блондинка, която прекарваше времето си в сектор козметика, беше директор на човешките ресурси. Виктор-Серж се занимаваше с наличностите. Освен мен и Анри имаше още четирима подчинени, малко по-млади от нас. Не знам как се отразяваше на продуктите, но около един по обяд, когато слънцето огряваше вертикално покрива от фибростъкло, хангарът се превръщаше във фурна. Беше прекрасна есен, някои дни грееше досущ лятно слънце, случваше се да превали, но температурата не падаше под двадесет и пет градуса. В очакване на вечерния хлад се разхождахме по блузи. Складът се намираше на излизане от града и камионите на доставчиците обикаляха сградата в облаци прах. Когато шофьорите слизаха от тях, бяха прогизнали от главата до петите, после надзираваха товаренето на сянка, поклащайки глави и плезеики езици, като подсушаваха челата си в неподвижния зной.