Както ни беше заявил Виктор-Серж, в работата нямаше нищо сензационно, но беше се появила точно навреме за нас. Бях изхвърлен от банката си. Видях се принуден да върна чековата си книжка на директора. Прекосих кабинета му с вид на буржоа от Кале, докато той зяпаше през прозореца и се прозяваше. Надявам се днес да си гризе ташаците. Ще ми се да вярвам, че когато направят подобна глупост, служители като него биват отпращани зад някое прашасало гише. На момента обаче това не ми се стори забавно и се почувствах безпомощен. Недей да мислиш за това, казвах си аз, не мисли за това, а си кажи, че някой ден някой ще напише романа на твоя живот: „… и Той никога не се е безпокоял за паричните си проблеми, Той никога не е допускал разните битовизми да го отклоняват от пътя му.“
С пушенето намирахме начини да се скатаем, но беше абсолютно невъзможно да намерим столове. Скоро се оказа, че Виктор-Серж не беше точно приятел на изкуствата и литературата, поне не и през деня, по време на работа. Два-три пъти ни завари седнали на земята и ни предупреди, че не може да допусне никакви изключения от правилото, още повече че, по собствените му думи, ни беше наел от приятелски чувства към Шарл и за да ни направи услуга в известен смисъл.
В отплата за която си отработвахме нашите четиридесет и пет часа седмично, четиридесет и пет часа на крак. Вечер Анри се оплакваше от болки в краката. Аз шофирах. Не бяхме много словоохотливи по пътя към къщи, изпушвахме по една цигара в догарящия ден. От 10 сутринта до 7 вечерта, нещо като затвор във времето.
Онова, което правеше шегичката поносима, беше, че я изтърпявахме заедно, физически не беше нещо особено, но всяка минута траеше часове и всички влачеха крак под тежестта на чудовищната скука и отвратителната умора. Понякога трябваше да сменяме местата на разните продукти и тогава кутиите, които същата сутрин бяхме подреждали на горните стелажи, сега трябваше да ги грабнем, свалим, наредим на количката и откараме на другия край на хангара, а там да ги качим отново горе, без някой да ни дава каквото и да е обяснение. Пък що ли ни трябваше, дори да имаше една, сто или хиляда причини, колко изчанчен трябва да си, та да те занимават някакви си петдесет хиляди тубички майонеза? Денят се свеждаше горе-долу до това, но Анри беше тук. Дума да ми кажеше или дори само да ме погледнеше и тутакси се усещах на бойна нога, почти забравях къде се намирам и се катерех по стелажите като маймуна. Маймуна, затворена в клетката си с бетонни скали и копанка за храна от алпака.
Разполагахме с половин час за хранене по обяд. Всички оставаха в склада и хапваха в съблекалнята, но ние двамата с Анри излизахме. Прекосявахме задния двор и отивахме под няколкото дървета малко по-нататък. Обръщахме се гърбом към склада и си отпочивахме пет минути, загледани в полето, преди да извадим плячката, скрита под блузите ни.
Хлапетата вече ни бяха забелязали и пристигаха. Не ни казваха нищо. Усмихваха се, грабваха стоката и побягваха.
— Бога ми, видя ли очите й? — ми повтаряше Анри. — Видя ли ги, а? Нали не сънувам?
Трябва да беше на пет-шест години, а очите й бяха, по израза на Анри, прелестно изографисани, черни, блестящи, дълбоки. Беше мръсна, но много красива, останалите също бяха мръсни, повече или по-малко красиви, но особено живи. Трябваше да ги видите как търчаха по хълма, като викаха, без да се обръщат, преди да изчезнат зад хребета, а докато тишината се възцаряваше, двамата разопаковахме сандвичите си, без да бързаме.
— Зарежда ме със сили за цял ден — прошепваше ми той, — повярвай ми!
Разбира се, беше немислимо да изнесем кутии с равиоли и други грамадни работи, но нищо по-лесно от това да подпъхнеш зад гърба си двадесет транша вакуумирана шунка, диетични галети под ризата и някой „Карамбар“ отпред. Опитвахме се да внасяме разнообразие. Не знаехме откъде идваха тези деца, но бяхме благодарни на небето, че ни ги изпращаше. Те разведряваха деня ни. Когато се връщахме в склада, Виктор-Серж ни очакваше на вратата и гледаше навъсено часовника си.