— Побързайте, момчета, другите вече започнаха, наистина, не се шегувам.
Минавахме покрай него сияйно усмихнати и почти не забелязвахме как минаваше първият четвърт час.
Една вечер, докато бях качен на една стълба и той ми подаваше (или аз му подавах) един кашон памперси с нов дизайн, Анри се строполи в локва кръв. Преживях най-голямото шубе в живота си. Простена като ударен с кама, преди да падне назад, а кашонът се изтърбуши на земята, точно до него.
Останах парализиран в продължение на няколко умопомрачителни секунди, отворих уста, за да дишам, и го гледах как се кривеше на цимента, уловил крака си. Кръвта течеше през панталона му, стичаше се между пръстите му, изтичаше ужасно бързо.
Скочих до него. Краката и ръцете ми бяха толкова вцепенени, че щяха да се строшат на хиляди парчета. Изрекох няколко неразбираеми думи, после хванах главата му. Насмалко да го залюлея в скута си. Боже Господи, почти се качих върху него и отстраних ръцете му от крака. На нивото на прасеца платът на панталона му лъщеше като мрачна локва и се издуваше под напора на кръвта, черна, блестяща и зловонна. Чух го да стене, чух и шума от бягащи стъпки из хангара, жвакането в обувката му и чорапът му, който лочеше кръв.
Докато се опитваше да се изправи, аз му разкопчах колана и му свалих панталона. Носеше неправдоподобен слип в агресивни цветове и първият, който пристигна, един от нашите с изглупяло от алкохола лице, дори се разсмя. Често съм забелязвал, че най-ужасните бедствия са съпроводени от малки, смешни подробности и най-напред си помислих, че животът няма уважение към нищо, че се подиграва с човешкото страдание, но отсетне разбрах, че съм жалък глупак и не заслужавам нищо. А онова пиянде го застрелях с поглед.
Малък фонтан кръв бликаше от прасеца му и се разливаше във всички посоки.
— Уф, по дяволите! Какво му има на стария? — попита човекът с жълтясалите очи и болния черен дроб.
Грабнах пакет памперси, яростно го разкъсах, съдържаше нощни памперси, от най-дебелите, надявах се да могат да поемат много литри, защото Анри напомняше спукан петролопровод в страна на черното злато и докато притисках един памперс с гаранция за непромокаемост на опаковката, се сетих, че черната кръв тече във вените, което беше по-малката беля от червената кръв, ако не ме лъжеше паметта.
— Побързай! Бягай да се обадиш! — изревах аз.
— На кого? — попита той.
— Давай бе, тъпанар!
Оня тръгна. Другите дотърчаха. Изнизах колана на Анри и му направих турникет на крака. Никога не бях имал толкова кръв по ръцете, та чак до лактите. И двамата стъпвахме в локвата, а аз се питах как така не бях припаднал, като се сетих за всичките мисли, които гледката извикваше у мен, най-вече усещането за нелепата крехкост на живота на скъпите ни хора и не само на тях.
— Ама какво става тук? — попита Виктор-Серж.
Надошлите оформиха кръг около нас. Единият отстъпи, като забеляза, че е нагазил в кръвта. Анри гледаше право напред, забелязах, че се беше вкопчил в едното ми рамо. Напрягах се да чуя сирената на някоя линейка, докато ония бръщолевеха глупости.
— Ама какво е станало в края на краищата? А вие не стойте тук, а се връщайте по местата си?
Виктор-Серж се опитваше да овладее нещата, затова му плащаха. Останалите се оттеглиха, пристъпвайки заднишком. Аз отпуснах турникета, вече не си спомнях нищо относно скапаните турникети, опитвах се да се сетя дали нямаше някаква опасност от гангрена и се проклинах, че не знаех какво точно трябваше да се прави. Смених памперса с нов и го захвърлих в ъгъла като стар, подгизнал парцал, от което се чу отвратително пльок. Потях се, рекох си няма да дишаш, докато не се появи скапаната линейка, защото всяка глътка въздух дотогава е концентрирана отрова.
Оня клекна до мен с отвратено изражение. Неговата кръв нямаше никаква стойност, но той си беше жив и може би се опитваше да разбере какво ли още ни е хрумнало. Погледна ме с недоверие.
— Ама какво му става? А?
— Нищо му няма.
Алкохоликът довтаса задъхан.
— Пристигат! — съобщи той. — По дяволите, не е ли по-добре?
Виктор-Серж му каза да не се помайва тук. Оня повдигна рамене, преди да направи кръгом. Аз пристегнах отново турникета. Погледнах Анри, опитах се да му отправя успокояващо послание. Той продължаваше да ми стиска рамото, а аз не исках в никакъв случай да ме пуска. Струваше ми се, че сме прекарали часове така, а кръвта продължаваше да изтича под превръзката.