— Ще ни трябва бинт? — казах аз. — Дайте ми бинт.
— Бинт ли?
— Да, бинт! Бързо!
Уверявам ви, сякаш го бях помолил да свали луната или да ми даде джобните си пари. Изправи се.
— Ама… ама аз нямам…
— По дяволите! Вижте по стелажите, в магазина!
— В магазина ли?
Изгледах го лошо, но очевидно онова, което го бях помолил, толкова го беше ужасило, бе толкова противно на всичко свято в живота му, че би предпочел да го убият на място, вместо да стори подобно нещо. Откачих предпазливо ръката на Анри и му казах, че се връщам след секунда. Втурнах се с все сили към супермаркета, където хората тикаха количките си.
Магазинът бе отделен от склада с пластмасова, прозрачна завеса, дебела повече от сантиметър и тежка колкото мъртво магаре, но както се бях засвяткал, можех да разбия и стена. Нищо не може да устои на човек, устремен към една-единствена цел. Блъснах завесата, а тя се отвори, ръмжейки, както ми се стори. Една старица се застопори точно пред мен. Прескочих количката й, докато тя се опитваше да предпази лицето си. Хемингуей никога не е правил нищо подобно, нито Селин, нито Сендрарс, нито Милър, никой от моите кумири не беше прекосявал супермаркет на пожар, предизвиквайки страх и възторг с избилата си наяве енергия, нито Буковски, нито Бротиган, нито Керуак (и прочие, които ви спестявам), никой от хората, които в определен момент бяха озарявали живота ми, никога не си беше позволявал да постави на колене цял супермаркет с едничката магия на своето присъствие и могъществото на аурата си, впрочем Анри също не го беше правил. Повечето от хората видяха само как някакъв огнен език премина по централната алея, други съзряха светещ ангел, а някои бяха обхванати от свещен ужас и зарязаха количките си.
Прелетях през парфюмерийния сектор, без да забавям устрема си. Майката на Виктор-Серж беше там, с три пъти по-тежък грим от някоя матрона на долнопробен бардак, и си слагаше крем на опакото на ръката. Разминахме се на косъм, но парфюмът й ме преследваше чак до края на алеята, макар да мислех за съвсем друго нещо. Луднал бях. Трябваха ми няколко секунди, за да съзра бинтовете, които висяха току пред очите ми заедно с лейкопласта. Вместо да ги откача, аз ги дръпнах с викове и съборих куп други неща в краката си. Оная довтаса на високите си токове. За миг ми хрумна, че ако всички жени бяха като нея, нямаше да имам никакви проблеми. Трябваше ми само една колибка вдън горите, няколко сборника събрани съчинения и съзерцание през по-голямата част от деня.
— Какво ви е прихванало? — изрече провлачено тя, като се приближаваше с целия си ужас.
Почти чувах как се отъркваха устните на вагината й, а полата й беше на път да се цепне. Такива жени ги отстъпвах на другите, макар да ставаха направо за боклука. Втурнах се с превързочните материали подръка. С един удар с рамо я отпратих в сапунерките и вече бях прекосил половината магазин, когато оная се разкрещя.
Заварих Анри легнал на земята, със свален панталон. Оня беше прав до него, зазяпан в тавана, идеше ми да го убия. На земята се беше разляла локвата кръв. За миг ми се стори, че стене, но всъщност това бях аз. Анри ме погледна. Пуснах материалите на земята. Малко оставаше да полудея, докато ги извадя от опаковките. Бинтовете бяха в пластмасови, прозрачни цилиндърчета, прикрепени към картон, и си беше подвиг да ги извадиш оттам. Понякога неизбежно си казваш, че светът е изтъпял.
— Запазете ми етикетите! — проплака Виктор-Серж. — Трябва да ги запиша.
Когато чух линейката, имах на сметката си три кутии марля, пет метра бинт и цяло руло аеролейкопласт. Но творението ми беше по-скоро бароково, напомняше голяма бяло-червена гъба. Хората в бяло се появиха на галоп. Помолиха ме да пусна Анри, но скоро разбраха, че за целта трябваше да ми откъснат ръката. Мушнаха една носилка под него и докато се изнасяхме в обратна посока под угасналите погледи на останалите нещастници, един от санитарите ми обясни, че това им е четвърто спукване на разширена вена за деня, което по негово мнение вещаело буря, също като бръснещия полет на лястовиците над покривите.
По пътя превъзбудата ми се изпари и се почувствах съвсем изпразнен, сведен до животно. Не исках да се оглеждам, защото вътрешността на линейката напомняше стая за изтезания със своите флакони, тръби и хромирани нещица. Кислородната бутилка потракваше при най-малкия трус, а маската висеше до нея в очакване на своя час и на следващия клиент с лилави устни.
— Брат ли ви е? — попита едно от момчетата.
— Да — отвърнах аз.
Спешни случаи. Тук вече го откараха, бяха готови да ми откъснат ръката. Едва успях да го докосна по рамото, преди да го откарат на една количка и да се скрият зад две бели врати. Чувах поскърцването на колелцата, което се отдалечаваше и потъваше в тишината. След смъртта на Бети изпитвах ужас от болниците и дори днес самото изписване на тази дума ме хвърля в неудържима мъка. Останах неподвижен в чакалнята със свити в юмруци ръце и болки в челюстта. Не че изпитвах обоснована ярост, напротив, беше някаква си жалка колика, събуждането на стари демони, които никога не ви напускат и ви преследват до края, захранвайки се от раните ви, от онези демони, дето ви държат в ръцете си. Една нисичка медицинска сестра се приближи до мен и ми каза с нежен глас да не се притеснявам и че това е нищо, че мога да приседна, стига да искам.