— Баща ви ли е? — попита ме тя.
— Да — отвърнах аз.
Анри не ми беше нито баща, нито брат, разбира се. Нито приятел, нито съпруга, нито син. Искам да сме наясно, за да не бръщолевят глупости. А това, че беше от най-големите писатели на своето време, не обясняваше всичко. Не съм достатъчно глупав, та да искам всичко да обясня, освен това не пиша психологически роман. На мен ми плащат, за да знам, че истината винаги остава скрита. Момичето беше много мило, но само силом можеха да ме накарат да седна в болница. Благодарих й най-общо и се ометох.
Свечеряваше се. Известно време крачех, без да мисля за нищо, в съзнанието ми се редяха някои образи, но без стопкадър, не се и опитвах да ги задържа. По някое време си дадох сметка, че още съм с престилката. Съблякох я, метнах я на ръката си и скочих в едно такси. Бях се сетил, че трябва да прибера колата, което значеше, че мислите ми се избистряха. Усмихнах се тъжно, като разбрах, че излизам от шока. Ако човек си спомня къде е оставил колата си, значи с него още не е свършено.
Магазинът беше затворен, но паркингът се давеше в ослепително жълта светлина. Таксито спря до мерцедеса, а когато шофьорът ми съобщи сметката, изтръпнах на седалката. Сметката трябва да си беше съвсем нормална, не в това беше проблемът, просто се сетих, че нямам пари в себе си. Много тъпо! Човекът ме гледаше в огледалото.
— Няма да ми повярвате — рекох аз.
— Зависи — отвърна той.
Впуснах се в припрени обяснения, дори му показах оцапаните си с кръв ръце. Той се наведе напред и се изправи с палка в ръка.
— Бъркате! — казах му.
— Не ми харесва това безлюдно място — отвърна той.
Залях го с подробности, като се стараех да оставам напълно неподвижен, с ръце, положени на бедрата. Беше тежък ден и ми се искаше да свършва.
— Уверявам ви, че сам не мога да измисля подобно нещо. Не тичам достатъчно бързо, за да крада. Прехвърлих четиридесетака.
— Добре де… какво предлагате?
— Да карате след мен до вкъщи. Като оставите включен брояча.
Той почеса намръщен главата си, после ощипа носа си.
— Колата ви не е последен модел. Не се опитвайте да ми избягате.
— Ама моля ви се — въздъхнах аз. — Нямам никакво намерение.
Карах с шестдесет километра в час. На оранжев светофар спирах. От време на време му правех знак и той се приближаваше. Пред нашата къща видях белия ситроен мини, който Марлен си купи, когато двамата с Анри взехме мерцедеса. В кухнята светеше, което наистина ме зарадва. Казах на шофьора да ме изчака и влязох.
— Ох, за Бога, започвах да се притеснявам! Къде е Анри?
— Да, чакай сега. Ще ти обясня.
Отидох да взема парите, които стояха на хладилника.
— Няма нищо страшно — казах й аз, докато преминавах на връщане покрай нея. — Почакай ме, връщам се.
Платих на човека, а тя дойде до мен на тротоара и ме улови за ръката. Стоях прав, нощта я обгръщаше, колата ми беше гарирана, а къщата само на няколко метра, но нищо от онова, което щеше да се случи, не ме осени. Почувствах как ме завладява странно спокойствие, разказах й всичко с няколко думи, а тя затули устата си с ръка. После се прибрахме. Казах й, помниш ли, той се оплакваше от болки в краката, а ние си отвисяваме цял ден прави, мамка му, присядаме само за пет минутки.
— Ама че глупост — въздъхна тя, а аз вдигнах очи към небето.
— Можем ли да му се обадим?
— Не знам… Пробвай.
Когато тя затвори телефона, аз стисках една голяма чаша. Драй джин, без нищо, без лед, чист огън, като удар с метална тръба. Тя поклати глава, примига с клепачи, аз поех въздух.
— Няма страшно — прошепна тя. — Добре е.
Усетих как краката ме влекат към канапето. Уверих се, че чашата ми не беше празна, бутилката — на една ръка разстояние, а цигарите също бяха в мен. В къщата всичко беше спокойно, седнах. Марлен легна по гръб и отпусна глава на бедрото ми. Спомних си, че и Глория го правеше, когато беше в добро настроение. Бети също. Обичах да си играя с косите им, докато светът навън се смахваше, и макар всички ние да сме обречени на зловещата и неизбежна самота, почти успявах да го забравя, като си позволявах мигове на изключителен покой. Тъй че не само демоните ни преследват, райските ангели също. Това прави живота чудесен. То кара мъдрите да се смеят, а лудите да вият.