Бях скапан. Не я чуках, разбира се, не мисля постоянно за тези неща, пък и се чувствах добре, където бях, нямаше да съм по-добре между краката й. Не ми се говореше, тя също оставаше безмълвна. Не ми се мърдаше, тя също стоеше неподвижна. Отметнах един неин кичур зад ухото й, а тя улови ръката ми. В другата държах чашата си. За съжаление се опасявам, че няма да умра точно в такъв момент. Но нищо.
И дума не можеше да става Анри да се върне на работа. Той настояваше, но аз му казах, виж какво, надявам се да не си чак дотам тъп, освен ако не държиш да дадеш живота си за тая тъпотия. Чекът ми трябваше да пристигне всеки момент и така погледнато, можеше да се твърди, че всеки следващ ден ни приближаваше към светлината. Въпреки това реших все пак да си доизкарам месеца. С чековете нещата никога не са сигурни. Все още бяхме в пълен мрак.
Докато пиех сутрешното си кафе, четях писма на мои поклонници, после навличах престилката и отивах да тътрузя кашони чак до вечерта. Работех сам. Сам се хранех. Не успявах да изнеса същото количество храна за децата и когато за пръв път се появих без Анри, те бяха изненадани и надничаха зад рамото ми. Онова момиченце беше пак с големите си очи.
— Няма го — казах аз. — Повече няма да дойде. Представям си я пораснала днес и се надявам да е още по-красива. Това ми стига.
— Какви са тези деца, там? — попита ме Виктор-Серж. — Забелязах ви заобиколен от деца.
— Нямате право да посягате на личния ми живот! — отговорих му аз. — Настоявам да се срещна с представителя на синдиката.
Оня не се заинати, но оттогава насетне ми ходеше по стъпките и не ме оставяше на мира нито за минута. Това ми харесваше, така дните минаваха по-бързо, а на два-три пъти кашони се изплъзваха от ръцете ми и му падаха на мутрата. Правех каквото можех.
Щом свършеше денят, се качвах на колата и лекичко се оставях на трафика да ме понесе. Възстановявах навиците си на свободен човек. Анри се грижеше за всичко вкъщи и вечерята ме очакваше. Изчаквахме Марлен с по едно питие и брояхме дните до края на този пъклен месец.
По същото време и по съвсем случаен повод се запознах с тъпкача на Марлен. Беше навръх рождения й ден, а аз съм обсебен от рождените дни, както други от петъците 13-о число (не си вадете никакви изводи, времето оставя своя отпечатък върху всеки от нас). Анри се беше нагърбил с вечерята, а от мен се очакваше да се изстрелям след работа в центъра, за да купя подарък. Бях в добро настроение. Бях изпуснал един кашон мляко на главата на оня.
— Опасявам се, че изпитателният месец няма да доведе до назначаването ви — промърмори той.
— Това е обезмаслено мляко, не прави петна.
Колебаех се какво да й купя. Карах безцелно по улиците под моравото небе, духът ми се рееше някъде с вятъра, ръката ми почиваше на съседната облегалка, а левият лакът на рамката на прозореца. Придържах волана с три пръста.
Не знам как съдбата ме отведе там, на един червен светофар, на петдесетина метра от редакцията на „Южен вестник“, където тя работеше. Видях я да излиза. В компанията на висок блондин, от типа на онези, пред които всичко в радиус от няколко метра се снишава като под напора на хеликоптерни витла. Разделиха се на тротоара. Онзи я хвана за брадичката и се наведе да я целуне с език. Попипа й циците, без да се притеснява. Зад мен започнаха да набиват клаксоните, а аз се бях вкаменил.
Гарирах, без да се замислям. Видях Марлен да се качва в своя автомобил и да потегля. Онзи се отдалечаваше пеша. Какво ли не се случва понякога? Какво ли не носим в главите си? Какви са тези мрачни сили, срещу които не можем да се борим? Последвах го, педерастът му с педераст. Крачеше по средата на тротоара, беше над среден ръст и по пътя няколко жени се обърнаха след него, разпалени от атлетичния му вид. Следвах го отблизо и няколко от тях се блъснаха в мен. Постепенно се свечеряваше.
Озовахме се в един бар. Качих се на стола до него и заръчах същото. Да си призная, не ми беше симпатичен, но нещо в него ме привличаше. Не беше сложно за разбиране, сякаш тя стоеше помежду ни. Питах се, осъзнава ли късмета си? Изпитвах нещо като възторжено любопитство спрямо него. Много се бях променил. Не много отдавна, само преди няколко години, щях да го предизвикам.
Половин час по-късно той ме потупваше по рамото, а аз плащах пета поред почерпка. Не обичам особено да разговарям с хората, но реша ли да го направя, съм способен да проведа приятен разговор, още повече че, трябва да призная, боговете ми бяха смлели мливото. Той не само познаваше Шарл и Вера, но бе прочел и една от книгите ми, „много готино нещо“, както сам се изрази. За мен бе детска игра да насоча разговора към сюжета, който ме интересуваше. Заявих, че съм срещал Марлен два-три пъти по време на някакъв купон.