— Има хубаво тяло — рекох аз. Трябва да беше към тридесетте и след пет чаши погледът му грееше. Аз бях на четиридесет и моят още не грееше.
— Бога ми, приятелю, не само тялото й е добро… Страхотна жена е!
— Да, вярвам ти.
— И между нас казано… мисля, че я подлудявам.
— Нима?
— Да, нямам навика да преувеличавам, но мога да ти кажа, че я държа в ръце.
Запалих цигара. Сърцето ми биеше забързано, усмивката ми се смръзна. Алкохолът му развързваше езика и той се бе навел към мен. В бара нямаше много светлина, нямаше място за светлината. Направих знак на бармана да напълни чашите.
— Освен това не е от жените, които ти досаждат — допълни той. — Не приказва много.
— Стига бе! — разсмях се аз. — Има ли още такива?
Беше пиян. Аз също бях преситен, но не заради алкохола, можех да изпия целия бар и да изляза, подскачайки на единия си крак. Оня се разнежи и сложи ръка на рамото ми, говореше съвсем близко до лицето ми.
Винаги са ме втрещявали хората, които ви се изповядват на петата минута, дълго са ме карали да си задавам един въпрос. Питах се дали не съм много спечен? Сега се моля за опрощението на душите им! Колко такива съм срещал, които са ми разказвали хладнокръвно креватните си подвизи, без да се свенят от детайлите. Смайваха ме и ме отблъскваха. Понякога си мисля, че и аз правя същото, но аз съм писател, казвам си, а това е различно, аз просто съм задължен да говоря за това. Писателският занаят не е толкова розов, колкото мнозина си го представят. Има дни, в които някакво непреодолимо целомъдрие ме парализира и трябва да изтръгвам думите си една по една. А в живота съм направо гроб.
— Тя май мисли само за едно — съобщи ми той между две глътки. — Досега не ми е оставяла възможност да загася светлината.
— Стига бе! — рекох аз.
Косата му беше грижливо подстригана. Беше гладко избръснат, миришеше хубаво, ръцете му бяха с грижлив маникюр. Носеше ултраплосък златен часовник. Дрехите му бяха висококачествени. Но каква душевна вулгарност, каква пустош, какво жалко камъче беше това момче. Странно, но не събуждаше никаква омраза у мен, по-скоро ме натъжаваше.
— Знаеш ли… с такава жена не съжаляваш за всички останали, които си пропуснал. Освен това работи до късно.
Погледна ме в очите и ми отправи лепкава усмивка.
— … качвам я на бюрото.
Нямах никакво желание да слушам подобни неща. Какво изобщо правех тук, какво търсех в този бар, какво ме беше прихванало? Прехапах си устните. Другите сигурно ме чакаха. А бях излязъл, за да й купя подарък. За да я видя как духа свещите. За да я видя разкрасена както никога.
Онзи сподави малко оригване в шепата си.
— Страхотни свирки върти! — довери ми той.
Слязох от стола и излязох, без да кажа нито дума. Улицата беше осветена. Магазините бяха затворени. Отидох при колата. Въздухът беше хладен. Вдигнах стъклата и обикалях улиците. Нищо не се случваше, както се надявахме. Нищо не може да укроти кипящото безредие на потоците, бих казал. Нищо не ни беше спестено. И всеки урок е труден за преглъщане. Което не ми даваше отговор как трябваше да постъпя с подаръка. Трябваше да хвана бика за рогата, а в известен смисъл той ме прободе и сега се гърчех насред арената със златовезания си костюм. Добре де, може и да преувеличавах, можеше пък да се отърва с едно натъртване и шепа стърготини в устата, кой знае!
Но и този път се оказа, че бърках. Силен трясък от счупено стъкло ме върна към действителността, а аз паднах обратно на седалката. Мерцедесът се беше врязал в голям, черен, лъскав ван, уверявам ви, така беше, но дори аз не можех да го повярвам и първата ми реакция беше да се изкискам глуповато, докато всъщност ми се искаше глухо да изридая и да стоваря страховит юмрук по волана. Само това ми липсваше, сега вече всичко си беше на мястото. Едно последно усилие и вече нищо няма да усещам, още капка вода и ще мога да склопя очи, да напусна този свят и да сложа кръст над този луд живот.
Гарирахме с вана покрай тротоара. В краката си влачех един работен ден, а духът ми беше на нулата. Отлепих се от седалката като човек, който отива на ешафода. Допускам, че жена на мое място щеше да се разреве.