Затова се върнах към опаковането с крива усмивка. Налях си още една чаша, за да си ударя един камшик и нарязах връвта с ножица. Анри си тананикаше „Баладата на Мари Сандерс“. Постлах масата. Гостите можеха вече да пристигат. Хапнах една курабийка. Всичко беше готово.
Пристигна Шарл заедно с неколцина избрани приятели, тук беше и Мари-Анж, момичето, с което се виждах в дни на бури. Ръцете им бяха претрупани, от джобовете им стърчаха бутилки.
— Върви ли работата? — попита ме Шарл, като ми връчи един галон шампанско.
— Да, набрах скорост — отвърнах му аз, като поех рожбата в ръце.
После се появи Марлен, целуна всички присъстващи, а аз започнах да сервирам питиетата.
Връчването на подаръците беше един от тези магически, фантастични, поставени извън времето мигове. Аз си стоях в ъгъла, широко отворил очи и уши. Намирах я красива, затова не ми беше трудно да я намеря възхитителна в състоянието, в което бях. За последно се бях отрязвал след кончината на Ричард Бротиган, тъй че не ме беше срам да си позволя тази волност след толкова време.
След като отвори подаръците на гостите и раздаде няколко целувки наляво и надясно, се захвана с разопаковането на големия пакет. Бях наредил всичките ни малки пликчета в една голяма кутия, която бях поставил на края на масата, за да я отвори последна. Когато сряза лентата, изпих последната глътка от чашата си. Всички говореха и се смееха, но това не ми пречеше. От нея се изтръгна лек възторжен вик, когато видя всички тези джунджурии, опаковани в тъмночервен целофан със сребристо възелче. Най-любопитните се скупчиха. Тя изгледа усмихната двама ни с Анри. Смътно долових, че Шарл се приближи до мен и наля чашата ми, но не обърнах внимание, Марлен беше взела в ръце първия от подаръците ни, а аз изпращах кръгчета дим към тавана.
„Ах! Аахх“, два прекрасни сапфира, инкрустирани в обеци, по-истински от истинските, със синьо, което пречупваше светлината и ви секваше дъха. Тя си ги сложи. Отнапред се смеех, макар главата ми да гореше.
— Хм! Аахх!
Гривна, която трябваше да грее дори на тъмно, фино съчетание на синтетични камъни в смарагдово зелено. Анри я постави на ръката й. После тя извади три пръстена един след друг, но по моему нямаше да й стигнат пръстите за всички.
С всяко следващо шумът нарастваше. Всички твърдяха, че много се бави, всички се вълнуваха. Никога не бях виждал толкова бижута по една и съща жена и противно на очакванията, не беше нелепо, а невероятно забавно и приказно едновременно. Имаше много модерни бижута, както и барокови накити, репродукции на стари, египетски и скитски бижута, като този медальон на седяща жена, който си окачваше на врата. Покрихме я с бижута, тя ни покри с целувки. Някой изрева: „Шампанско!“, а аз сякаш изпуснах хватката и се търколих в шеметния поток.
Мари-Анж дойде да ми каже две думи, но аз не разбрах нищо, само я погледнах нахилен и й рекох да не се притеснява, че всичко е наред, и се радвам, че е дошла. Не разбирах и какво ми казваха останалите. Трябваше ми време, за да установя, че съм се облегнал на една тонколона, а музиката ме блъска право в ушите. Когато се отдалечих, се почувствах по-добре, усетих как възстановявам връзката си със света. Донякъде беше така. Казах по няколко думи тук-там и погълнах няколко маслини, но нищо повече. „Сега е моментът да излезеш малко на въздух, старо — казах си аз. — Макар и за пет минути, колкото да се окопитиш, преди да седнеш кротко на масата“.
Излязох незабелязано. Понечих за миг да се излегна на някой шезлонг, но в проблясък на трезвомислие реших, че ако се поддам на лесното, никога няма да се изправя. Облегнах се на фасадата, опрях рамо на улука. Вдишвах дълбоко.
Бях малко изненадан колко бързо се бях отрязал, сякаш нещо някъде ме беше предало. Не съм труден за напиване, но при нормални обстоятелства нося прилично на алкохол. Бях изпил няколко чашки, разбира се, но не до степен да не се държа на краката си, а за съжаление тъкмо това се случваше, тялото ми политаше напред и се закрепвах в последния момент. Пак подпирах гръб на стената, но тогава краката ми омекваха. Бях завладян от безсилна и отчаяна ярост. Истината е, че целият този ден ме беше скапал и няколко нещастни капки бърбън се бяха оказали достатъчни, за да разрушат крехкото равновесие, което бях успял да съхраня. Бях допуснал груба грешка, за която си плащах, всяка секунда беше ужасно противоборство между волята ми и окончателния нокаут. На почивките поглеждах към небето и се питах как можах да се доведа до такова състояние. Купонът едва започваше. А аз, великият писател, готиният тип, който получава писма от Япония и Мексико и за когото говорят, вече бях извън играта, забил нос в собствената си глупост, озарен от пълната си незначителност.