Господи, какъв хубав писател бях! Позволявах си да критикувам другите, а може би бях най-лошият от всички. Хвърлях книгите им, мислех се за по-силен, а едва се крепях на краката си. Нямаше нищо свято в мен, нищо велико, нищо магическо, вкопчвах се, стенейки, за улука, бях най-безинтересното нещо на тази улица, последното, което си заслужаваше да бъде удостоено с поглед. Ако бях голям писател, нещо в мен щеше да е останало непокътнато, тази увереност щеше да ме крепи, но аз се плъзнах на пети като палачинка, тялото ми беше празно, духът ми също. Наистина нищо не струвах, за нищо не служех, бях на четири крака и приличах на дебело, изглупяло куче. Започнах сам да се смея, кисках се жалко. Какво, по дяволите, можех да донеса на света и защо ми трябваше да пиша, ако не намирах нищо стойностно в себе си, след като нямаше поне едно непоклатимо нещо в цялото ми същество, след като не можех да стисна юмрука си и никога повече да не го разтворя?
Дощя ми се да се оттегля в мрака, да избягам от мъждивата светлина, която грееше над входната врата, но бях като прикован към земята. Писателят трябва да е лек, бърз и неуловим дух, полетът му трябва да ни очарова, да ни прави по-добри. Рухнах. Впрочем около мен всичко рухна. Жените умираха или въртяха свирки, аз пишех тъпи романи, хората се изтребваха взаимно, а аз бях неспособен да си мръдна пръста. Честит рожден ден, Марлен, честит рожден ден. „Няма покой, няма отпускане, няма отдих, а само движение.“
12
Ако ми се случваше да се усъмня в собствената си стойност, никога не подлагах на съмнение тази на Анри. Той беше достигнал висини и понякога го поглеждах, обзет от завист, пред очите ми стоеше писател във върхова форма, а всеки написан от него ред беше глътка свеж планински въздух в този задушлив свят. За да обобщя в две думи: Мощ и Овладяност. И Спокойствие. Отворехте ли негова книга, се чувствахте понесени от непобедима сила, независимо дали ви превеждаше през пролетна утрин или огнено море. Тоест нямаше възможна грешка. Точно това обясних на Вера. Казах й, виж какво, нямам нищо против да отговоря на всичките ти въпроси, но при едно условие: да ми отпуснеш една страница, за да напиша нещо за Анри.
Беше есенен следобед в градината на Шарл, небето сивееше, подухваше вятър. Тя улови в полета му един червено-жълт лист, който се бе отронил от едно дърво. Предната вечер беше валяло. Въздухът миришеше хубаво и освен това, красавице, или го приемаш, или довиждане. Тя погъделичка върха на носа си с листото. Аз също си взех едно, за да погаля ухото си.
— Една страница! — просъска тя.
— Просто така!
— Доколкото разбирам, от теб зависи. Да или не?
Не беше някаква ожесточена дискусия. Гледахме се усмихнати.
— Една страница за текста… и една за снимката — продължих аз с мек глас.
— Знаеш ли, прекаляваш…
— Ако искаш да лансираш ново списание, трябва да удряш силно и да се прицелиш високо!
Една капка падна на бузата ми. Оставих й време да размисли, загледан с любопитство в хоризонта: синева и един ред сиви облаци, които се прескачаха в забавен каданс и се натрупваха в небето. Бяхме в дъното на градината, с града в краката ни както винаги, което позволяваше известна дистанцираност. Радвах се на посещението й, защото вече я харесвах и можехме да прекараме приятни минути заедно, без да се караме. Освен това ме изненадваше. Нима не бе прекосила живота ни като порив на вятъра и при все това бе раздала нови карти? Сигурно и без нея щяхме да стигнем пак дотам, но тя беше дошла, а Някой си бе оглавил банда изоглавени, които се опитваха да ме унищожат. Тя беше дошла, а Анри бе намерил пари да наеме детектив. Тя беше дошла и бе уредила Марлен в една редакция, бъкаща от сексуални маниаци. Очаквах продължението развеселен и малко напрегнат. Не можех да отгатна щеше ли да завали наистина. Вятърът можеше да смени посоката си всеки миг. Отдолу се чу гръмък и вулгарен женски смях. Представих си я бозава и тлъста и толкова schlass (пияна), че би трябвало всеки момент да рухне. Май се задаваше дъжд.
— Не можем ли да го оставим за следващия брой?
— И дума да не става.
— Дори ако те помоля?
— Дори ако ме помолиш.
— Добре — въздъхна тя, — съгласна съм. Хората искат да те опознаят. Ще мога да им разкажа що за мръсник си.