Когато пристигнахме, Вера ни увисна на врата. Имаше доста народ. В единия ъгъл срещнах Шарл с по-скоро блуждаещ поглед. Коленете му бяха поръсени с разпилян тютюн, от устните му висеше нещо малко, криво и засукано. Сърце не ми даде да му поднеса огънче.
— Не се терзай — казах му аз. — Това е дребна сръчност, която се научава. Колко други са я усвоили…
Ръката му се стрелна към ръкава ми като истерична змия, погледът му ме прониза с трескава мълния.
— Не съм добре, изгарям вътрешно! — пожалва се той. — Тази вечер ще й кажа всичко. Кълна ти се, ще й кажа всичко!
Не мога да обясня защо, но тутакси усетих, че се задават неприятности. А всички присъстващи на тази вечеря бяхме готови да се закълнем, че Шарл е човек с каменно сърце, ледена пустиня, в която вече нищо не грее, мъж, способен да обезкуражи и най-упоритото момиче. Не изглеждаше да се интересува от тези неща. Но най-опасни са тихите води, а най-страшни агнетата, които се превръщат във вълци. Откачих ръката му, която мачкаше ръкава ми, и установих, че беше пил. И това беше новост. Ден след ден се упражнявах да живея живота, без да обръщам внимание на нищо, сякаш нищо не забелязвах…
— Шарл, животът е просто игра — казах му аз.
Не бях много убеден в думите си, но, така или иначе, той не ме слушаше. На моменти потръпваше, погледът му беше фокусиран на плюс-минус безкрайност. Реших повече да не се занимавам с него и да подхвана безсмислен разговор с първия срещнат, щом се сдобия с пълна чаша.
На половин път Вера пречупи устрема ми.
— Цяла страница за снимката може би е малко прекалено? — прошепна ми тя.
— Не е — креснах аз. — Нали правим цялостен портрет!
Тя въздъхна и надигна поглед към небесната шир. Продължих по пътя си. Както винаги хората се бяха събрали на групи между къщата и мястото, на което бяха струпани бутилките. Дъното на градината почти винаги оставаше пусто, сякаш пейзажът не ги привличаше и не изпитваха никакво успокоение от вида на гъмжащия в краката им град.
Казах две-три думи тук-там, после се оттеглих.
Попаднах на Анри. Запалих си цигара.
— Шарл е превъзбуден — казах аз.
— Хм… Няма кой знае какви изгледи.
— Да, не е избрал лесна партия. Аз лично не ща и да чувам за някое красиво, богато и знаменито момиче.
Забавляваше се, присви очи. Седнахме на пейката, загледахме се пред нас, а брътвежът от разговорите прелиташе над раменете ни и потъваше в тихата нощ, сякаш погълнат от нея.
— Всъщност само с теб се чувствам добре — казах му аз.
— Благодаря ти — отвърна ми той.
Бяхме дошли преди около час и вече се питах няма ли да сядаме на масата. Цял ден бях работил над романа и не бях хапвал нищо. Писането често потискаше апетита ми. Навъсен поглаждах корема си, когато дочухме викове от къщата, последвани от топуркане на крака и изблици на гълчава насред страхотна суетня. Обърнахме се облакътени на облегалката с вежди под формата на „Л“. Не се виждаше кой знае какво от всевъзможните клони на дърветата и храстите, които ни отделяха от къщата. Марлен изникна иззад някакъв храст мимози.
— Бога ми, направо се е смахнал! — съобщи тя.
Дори не я попитахме кой. Тя изглеждаше наистина притеснена.
— По дяволите! — казах аз.
— Заключил се е в една стая с нея и отказва да отвори!
— Ще видим — заяви Анри. — По моему малко избързва, но може и да сполучи.
Тя повдигна рамене в знак на объркване. В същия миг звукът от изстрел ни закова на място, нощта придоби ново измерение, небето стана блестящо черно. Марлен постави ръка на устата си. Студен полъх премина през градината, отнасяйки няколко вика. Втурнахме се към къщата, с ръцете напред, за да не ни влезе някой клон в окото. Вратовръзката ми се вееше над рамото, прекосявах малки облачета парфюм на местата, на които бяха се застоявали жените, по бузата ми полепнаха влакна от паяжини.
Почти всички бяха придошли в хола. Най-смелите тихичко се изнасяха към изхода. Един брадатко, когото бегло познавах, ме хвана за ръкава. Един път да облека костюм и всички сякаш искаха да се хванат за него, за да го направят на парцал.
— Видя ли? — рече ми изцъклен той. — Стреля през вратата!
Искаше ми се да ухапя ръката си, за да повярвам, че не е сън, не можех да си представя Шарл с пушка в ръце, сигурен бях, че щеше да стреля в краката си. Погледнах Анри.
— Май не се шегува — въздъхна той. — Наистина я обича.
Всеки даваше своята интерпретация — едни го намирали странен в последно време, други винаги го били подозирали.