— Бях тук, когато той я завлече в стаята си — каза една блондинка с щръкнала коса. — Погледът му беше озверял!
— Очите му бяха кървясали! — допълни друг един.
Скоро от устните му щяха да потекат лиги, а някои щяха да се кълнат, че е имал копитца и щръкнала опашчица. Човек не може да си позволи и най-малката погрешна стъпка в живота, при най-нищожната слабост всички палци се обръщаха надолу. Някакъв младеж предложи да повикаме полиция.
— Защо не идеш да си поиграеш другаде, вместо да ни досаждаш? — попита го приятелски Анри. — Що не излезеш на улицата да подишаш въздух?
Поскърцване на стол по пода, викове, плясък от шамар, трус от блъскане, всички погледи се обърнаха към тавана. Същевременно се усети известна паника около изхода и скоро тълпата в къщата се поразреди. Стълбището, което водеше към стаята, беше страхотно пусто, ужасно задължаващо. Никой не може да каже до каква степен любовта може да умножи силите на един мъж и да покори ума му. Тъй че Шарл вече не беше Шарл. Празната градина беше осветена и меланхоличният й вид за миг привлече погледа ми, нощта беше млечна и съскаща като газирана вода. Възхищавам ти се, Шарл, помислих си аз. Възхищавам се на чувството ти и на блестящата ти решимост. Безупречен беше, Шарл, не се остави на мъката.
Двамата с Анри изкатерихме стълбите и се курдисахме пред вратата. На нея зееше дупка, а по мокета имаше обгорели тресчици. Куршумът се беше забил в стената и за куршум това не беше нещо особено, като се има предвид, че други прелитат километри с опияняваща скорост и триумфално свистене. На етажа цареше тишина. Долепих око до ключалката. Зърнах Шарл, седнал на едно легло, с пушка на коленете и наведено чело. Вера беше овързана с чаршаф за един стол. Направих знак на Анри да се отмести и двамата се прислонихме от двете страни на касата.
— Шарл — казах аз. — Остави пушката и отвори вратата!
Той стреля малко по-ниско. Само преди няколко секунди на това място беше коремът ми. Това не ми хареса, освен всичко от отсрещната стена по лицето ми се забиха разхвърчали се парчета от замазката. Седнахме на петите си с опрени на стената гърбове, за да размислим, а аз почти усетих мириса на барута и на прясно пробитото дърво.
— Шарл, това е път без изход, тунел без край! Скоро ще ти свършат патроните!
Анри запали цигара. Протегна ръка, за да ми я подаде, а с другата изтупа някакъв прахоляк, който се беше посипал по костюма му. В коридора грееше мека, нежна светлина, нима имаше причина да се притесняваме? Другите се бяха скупчили в дъното на коридора и чакаха.
— Шарл, приятелю! Нищо няма да ти сторим! — подвикнах аз.
Още един куршум прониза вратата на височината на сърцето.
— Мисля, че трябва да продължиш да му говориш — ме посъветва Анри.
Прокарах ръка по лицето си, после се обърнах усмихнат към него:
— Боже мой, тоя Шарл, бива си го! — рекох. — Кой можеше да го допусне? Страхотен е!
— Така е… ама куршумите му са истински.
— „Тъй благородният човек изгражда характера си с дълбочината на всяка своя постъпка.“
— „Златни ябълки на сребърен поднос. Това са уместните думи.“
Въпреки всичко не се заблуждавах колко притеснително беше положението. Тревожех се за Вера, затова поднових разговора си с Шарл. Говорех на стената.
— Шарл, ние сме нищо в техните ръце, нямаме никакъв шанс. Ти се сражава като лъв, но виж сам, ноктите ти са счупени, захапката ти вече никого не ще улови. Така става с всички ни, когато някой ден полудеем по някоя жена, а сърцето ни се разкъсва, чуваш ли ме? Шарл, огънят, който гори в теб, озари вечерта като фосфоресциращ гейзер и всички ние те подкрепяме. Въпреки това, Шарл, ти трябва да направиш едно последно усилие, да сложиш пушката и да отвориш вратата!
След което наострихме уши в тишината и макар отговорът му да закъсня, аз вече се радвах, че не беше изстрелял поредния куршум през вратата.
— Разкарайте се! — извика най-сетне той с разтреперан глас. — Отивайте си всички! Няма да я оставя да си тръгне!
— Не си го помисляй — отвърна Анри. — Когато реши, тя ще ти се изплъзне като пясък между пръстите. Нищо не си разбрал.
Може би в този момент се опитваше да разбере. Искрено се надявах, но нищо не се чуваше, поне нищо интересно, от което да отгатнем какво готвеше от другата страна, притиснат между пушката и невъзможната си любов. Всъщност работата не беше за смях и постепенно си давах сметка, че бяхме се озовали в небрано лозе.
— По дяволите, Шарл! — креснах аз. — Събуди се! Опомни се!
— Тръгвайте си! Разкарайте се! — глухо отвърна той.