— Мъчно ми е за теб, знаеш ли?
— Ако отворя вратата… Ако я оставя да си отиде… Ще умра начаса.
— Хич не се надявай! Щеше да е много лесно… Ще има и други…
— Други? Ха, ха! Как можа да кажеш подобно нещо! Да не мислиш, че съм за едното чукане, задръстеняк такъв?
— Добре! Хубаво! Продължавай да театралничиш! Покажи им какво значи да си писател. Търкаляй се по земята, крещи колкото ти глас държи, гърчи се като червей заради една любовна история. Продължавай. Хубав пример даваш. Нямаш право да се държиш така, чуваш ли ме? Трябва да продължиш нататък!
— Ебете си майката!
— Айде бе! — отвърнах аз, снишавайки глас. — Сам знаеш, че не можем да правим две неща едновременно. Не можеш да си писател и същевременно наистина да обичаш това момиче, бъди честен!
— Ако е така, няма да напиша повече нито ред!
— Шарл, сериозно ти говоря — измърморих аз.
Той не отговори. Въздъхнах отвратен и погледнах вратата, после видях през дупките от изстрелите в плота да се подава нещо бяло. Нещо бяло и мърдащо. Приличаше ми на памук.
— Какви ги вършиш?
— Затулям дупките — изрева онзи. — Представлението свърши!
— Знаеш ли, приятелю, вече не знам какво да мисля за теб…
Тъй като засега не изглеждаше готов да я убие, слязохме долу да обсъдим положението и да хапнем няколко лангустички. Бяхме десетина в кухнята, десет мозъка, разсъждаващи върху един и същи проблем, десет преживящи усти. Трябваше да се намери някакво решение. Извадихме няколко бутилки бяло вино.
Когато малко по-късно поех отново по стълбата, сигурно тежах един тон. Не исках да вдигам шум, затова се изкатерих бавно, подпирайки се на перилата. Бяхме демонтирали плота на кухненската печка и сега го носех отпред, закачен на врата ми, членът и слабините ми бяха защитени от капака на една тенджера под налягане, а краката от дъски, които намерихме в склада. Някой ми бе дал една мотоциклетна каска. Само ръцете ми бяха открити, но с тях носех пред себе си една от онези стари маси за бистро с бял мраморен плот и чугунени крака, които тежат към четиридесет кила. Всяка крачка си беше жива мъка, но въпреки това не бях сигурен, че съм достатъчно защитен от куршумите. Не аз бях преобразеният от любовта. Но жребият беше посочил мен.
Всички бяха убедени, че щях да се възползвам от изненадата, само че аз не се чувствах много удобно. Можех да получа парче олово между очите, а паднех ли случайно, нямаше никакви изгледи да се изправя. Смъртта в подобна премяна със сигурност не беше най-прекият път да се възнесеш на небесата. Трябваше да ме видите как крача по коридора, получовек, полумашина, разбрицана, скърцаща и потракваща като консервена кутия. Чувствах се нелепо, но нима всички ние не сме жалки, гримасничещи плашила, задвижвани от абсурдни помисли? Или нелепи, повредени сглобки? Де да можехме да отхвърлим бремето на мисълта, че сме съвършени и озарени същества!
Когато стигнах пред вратата, пуснах на земята масата, за да си отдъхна малко. Питах се какво ли ме очакваше от другата страна. Тишината беше отблъскваща. Свалих шлема на каската.
— Е, хайде, напред! — изръмжах аз към Анри. — Да не губим време.
Нямам представа откъде го бе изнамерил, но Анри бе докопал отнякъде един кози крак, който умело бе наместил между касата и вратата на нивото на бравата. Чувствах, че бе готов да повдигне планини и да отмести тая врата с един напън. Той приглади един сребрист кичур зад ухото си, после ме погледна за последно, натисна с цялата си тежест желязото и вратата се отвори с ужасен пукот, а аз влязох вътре като съща бомба насред дрънколевенето на железарията и топуркането на коленете ми по дъските. Прекосих половината потънала в мрак стая, Вера ме погледна с потрес и аз спрях.
Шарл лежеше на леглото с кръстосани под главата ръце. Изглеждаше погълнат от съзерцанието на тавана и появата ми не го смути. Пуснах масата, свалих каската. Пушката беше на пода. С едно подритване я пратих под леглото.
— Обичам ви, двамата с Анри — промърмори той. — Но ще трябва да ми поправите вратата…
— Разбира се — казах аз. — Дай да не говорим повече за това.
— Напротив. Нека поговорим. Бих желал да развържете това момиче и да го отведете. Мисля, че поднесох в нозете й повече, отколкото тя може да приеме.
Без да губя време, минах зад Вера и се заех да я развързвам. Никой, освен мен не бе влязъл в стаята. Само шушукаха на прага, сякаш бяха пред входа на някакво светилище. Анри се бе оттеглил.
— Не се безпокойте за мен. Хапвайте и пийвайте. И не се сърдете, че ви лишавам от тъжната си компания!
— Шегуваш ли се?
— Ни най-малко — рече той с тиха и леко досадена въздишка. — Животът току-що ми даде забележителен урок и сам разбираш, че не ми е до шеги. Нужно ми е само усамотение и спокойствието на мрака. Да… За никого не е тайна… Ударът за мен беше особено тежък.