Той се изправи на лакти и ме загледа, докато Вера се запъти към вратата. Знаех какво чувстваше.
Изглеждаше като човек, който не е мигнал три дни, и който, след като се прибира вкъщи, пребива кучето си.
— Смъртта не би могла да е по-болезнена — оповести той.
— Не, разбира се.
— Смъртта е шегичка, сравнена със страданията на живота. Нима преувеличавам?
— Не, точно така си е.
Той се отпусна обратно на възглавницата, с ръце покрай тялото, очите му отново се втренчиха в тавана.
— Господи! Мили Боже! — разрида се той.
Странни същества са жените. Мъжете също. След тази случка Вера гледаше Шарл с други очи и не минаваше ден, без да му намери нови достойнства или физическа привлекателност, които забелязват само жените, а на мен лично ми убягват. „Какво! Нима не си забелязал неустоимата гримаса, която толкова често се появява на устните му?“ Или пък: „По дяволите! Виждал ли си ръцете му? Виждал ли си линиите на ръцете му?“ То не бяха хвалби, то не бяха комплименти до деня, когато се решиха да преспят заедно. След това Шарл ме дръпна настрана и ми довери, че всъщност не се оказала голямата любов, която си представял. Беше есен, големите огньове тихо догаряха и като цяло не беше нито топло, нито студено.
Аз обаче написах шеметна статия за Анри, далеч от хладките писаници. Докато я дочиташе, Вера буквално се свлече на един стол. Точно на това се надявах. Анри беше писател, от който ви се подкосяваха краката. Когато не ви секваше дъхът.
— Ами… ако и след това хората не се юрнат да купуват книгите му, значи стъпалата им са приковани към земята!
— Да. И аз се питам дали не е така.
Не разбирах хората. Едно е да ги срещаш сутрин, когато си купуваш вестника, друго е да разпознаеш в тях свои братя по раса, да предугаждаш поведението им. Защо се лишаваха от пълното щастие, защо не разграбваха книгите на Анри, а се избиваха за глупости? Какво собствено търсеха? За мен оставаше загадка.
Това бе една от предпочитаните ми теми за размисъл сутрин, по време на едночасовата ми гимнастика. Докато тялото ми се покриваше с пот, съзнанието ми поемаше в търсене на моите ближни, а приключвах упражненията запъхтян и пак там, откъдето бях тръгнал. Какво да ти кажа, думах си аз. Хората са си такива, каквито са. Излишно си блъскаш главата. Считай се за късметлия, след като се намират неколцина, които си купуват романите ти.
Тъй или иначе, бях щастлив, че написах тези няколко страници. Никой не можеше да си представи удовлетворението, което ми доставиха, думите се нижеха сами с лекота, която почти ме уплаши, подчиних се на необуздания порив. Можех да пиша по едно такова парче всеки ден.
— Не знам дали на мен би ми харесало да съжителствам с някого, от когото толкова се възхищавам — заяви Вера.
— Възхищавам се от написаното. С него е различно, него просто го обичам.
При тези думи тя кръстоса крак, подпря брадичка в шепата на ръката си и леко се приведе към мен.
— Хм… страхотно!
— Да… Сигурно си озадачена, но…
Впрочем тя не беше единствената. И аз самият трудно можех да обясня дълбочината на онова, което ме свързваше с него, но трябва да призная, че не се замислях много. Не знам защо, но имах чувството, че беше свързано с възрастта му, с тези двадесет години над моите, защото на пръв поглед си мисля, че не можех да изпитам същото към някой на четиридесет. Може и да бъркам. Може би бях наполовина смахнат след смъртта на Бети, но слабичкото ми сърце отказваше да спре въпреки всичко, обхванато от мания за величие, тъй че можех да обикна всичко: някоя старица или кое да е камъче. Без съмнение бях увреден, ако така ви харесва, нещо като жена, лишена от кърмачетата си, която не знае що да стори с млякото си, или бито куче, което, скимтейки, се връща при господаря си… Така ли беше наистина? При всички положения нямаше да ми помогне с нищо, ако разберях, че съм луд или ангел. Нищо в живота ми нямаше да се промени.
Има периоди, когато прекарваме времето си в разговори, когато можеш да си легнеш, оставяйки недоизречена фраза да виси във въздуха, а на следната утрин да я довършиш. Вера спеше у Марлен, но щом едната заминеше на работа, другата довтасваше у нас и бъркаше кафета в кухнята, като подвикваше, за да разбере дали вече сме будни. Беше като кукуригане на петел и дори ако предната вечер бяхме стояли до късно, историята се повтаряше на сутринта. Едва не падах от леглото, чувах Анри да роптае срещу съществуването на някои жени. Обикновено тя ни изчакваше да слезем, но вместо да се разположи на канапето и кротко да разтвори някое списание, въпросната пускаше прахосмукачката или включваше радиото тъкмо навръх рекламите. С малко късмет денят ни започваше с мазничък глас, който ви предлагаше да си вземете пералня начаса, а да я платите чак догодина. Питах се колко ли порива в тази страна са били прекършени от тези перални, колко ли ангели са загинали, покосени в чаршафите.