— Здрасти! — рече ми тя на влизане.
Както вече казах, косата й беше дълга и червена… Ето такъв детектив си беше намерил Анри.
— Уф — въздъхна тя. — Не ми беше лесно.
Анри й поднесе стол. Беше напрегнат.
— Доста ме поразкарва, откровено казано — допълни тя.
Въздухът постепенно се насити с мирис на кожа, пот и парфюм на базата на пачули, но за щастие Анри запали остатък от пура.
— Бога ми, започвах да губя надежда — смънка той.
Момичето плесна бедрото си, после от гърлото й бликна груб, хамалски кикот.
— Ха, ха! Никой никога не ми се е изплъзвал — заяви тя. — Ама дъщеря ви ме поизпоти!
— Да, досетих се.
— … Защото един ден живее тук, на другия другаде и тъй нататък. Виждате я как пресича града с куфара си в ръка и всичко започва отначало, нали ме разбирате?
Трябваше ми време, за да проумея, че не беше шега, че въпросното момиче не ми се беше привидяло. Откакто Анри ми спомена за детектива, живеех със страх кога ще настане този момент, знаех, че все някой ден някой с физиономия на задник ще се изтъпани на изтривалката и ще ни съобщи, че е открил Глория. Представях си го някоя тъжна утрин, в някой крив ден, знам ли, да речем, че кафемелачката се пръсва и зрънцата кафе ви удрят в очите, а бе нещо гадно. Да, ама не беше така. Времето беше чудно и се канехме да отидем да хапнем край езерото, а аз се чувствах свеж като репичка. Това момиче пращеше от здраве, червените й коси се вееха из стаята, докато тя говореше и се смееше едновременно. Почти забравих колко ужас вещаеше присъствието й. Почесах главата си, като я гледах, винаги се чувствам щастлив, когато светът се променя. Докато банкерът ми не си боядиса косата в зелено, все ще се забавлявам.
Пихме по една бира с нея. Още отпивах от моята, когато тя остави празната си кутийка на масата. Анри гледаше угрижено през прозореца.
— Вижте какво — продължи момичето, като се поклащаше на стола. — Имате ли представа колко студенти държат жилище или стая в онзи район? Помислете си за момент! А тя познава всички. Ако й скимне, може да се мести всяка вечер… Но не се тревожете, ще я намерите покрай университета. Многократно я засичах на излизане от библиотеката.
Анри само поклати глава.
— Да… можете да разчитате на мен — въздъхна тя. — Ако можех, щях да възобновя образованието си… Човек ще рече, че прекарват живота си излегнати по моравите, уверявам ви, не е шега. А ливадите в университетското градче са поддържани като терени за голф… По дяволите, някой път загряваме прекалено късно някои неща.
Докато Анри я съпровождаше до изхода, си помислих, че можем да сложим кръст на пъстървите и водните кончета, работата се отече, рекох си. Въпреки това отидохме и откровено казано, атмосферата не беше толкова ужасна, колкото се опасявах. Сервитьорката беше около двадесетгодишна кранта и се разсмиваше неудържимо колчем се приближеше до нашата маса. Още със сядането ми разля една чаша на коленете, а нямаше нищо по-смешно на света, разбира се. Поднасяше ни ястията, като плачеше, извиняваше се и мачкаше престилката си, а смехът й се изплъзваше през пръстите и политаше над езерото, преди да потъне в гората. Това момиче можеше да разсмее дори камъка. Накрая Анри се отпусна. Времето беше ясно и студено. Бяхме единствените, които се хранехме на външна маса с повдигнати яки на блузите, скрити зад черни очила.
— В известен смисъл езерото е тъпо нещо — заяви той и на устните му заигра усмивка. — Човек губи желание да мърда.
Към края на обяда си науми, че трябва да направи един кръг с лодка. Ресторантът ги отдаваше под наем. Отстрани имаше малък хангар, надвесен над водата, а него ден езерото бе съвсем пусто. Лодките бяха подредени пред дървената постройка, стояха напълно неподвижни, макар и във водата. Нито плисък, нито гънка, нищо. На мен ми беше безразлично.
— Давай — казах му. — На мен не ми се мърда.
Запалих си цигара, мушнах ръце в джобовете на блузата и протегнах краката си. Гледах го как се отдалечава с лодката и разполовява езерото с мощни загребвания. От моето място изглеждаше сякаш краищата на греблата искрят, подир което постепенно ми заприлича на шейна, която се плъзга по снега. Питах се какво ли си беше наумил, какво ли бе решил във връзка с Глория. Аз лично нямах никаква идея. Нещо в мен отказваше да анализира хладнокръвно положението. Бях неспособен да мисля за това. Казвах си, че вече всичко е безполезно и, така или иначе, течението е твърде силно, за да се надяваме да доплуваме до брега. Анри беше стигнал до средата на езерото. Видях го да съблича блузата си и да навива ръкавите си. Махнах му с ръка.
Животът с Бети беше лесен. И последният изрод щеше да се приспособи. Всичко беше просто, очевидно, лъчезарно. Не съществуваше нищо друго. Имах едно-единствено желание и една цел. Бях способен да събера всичките си сили за секунди, знаех кое е доброто и кое лошото, имах чувството, че се движа само напред и не си задавах въпроси… Всичко това бе вече далеч. Бях поостарял и животът ми бе станал сложен. Чувствата в мен вече не бяха огнени гейзери, а стичаща се лава, от което не ми беше по-лесно. Първите ви заслепяват, вторите ви завличат. Резултатът е все същият. Протегнах се, прозявайки се.