Ама че хубав ден беше! Колко тихо и спокойно беше всичко! Каква мощ и каква крехкост излъчваха пейзажът и собствените ми чувства! Нуждаех се от Анри, както дърветата се нуждаят от почва, в която да пуснат корени. Копнеех по Марлен така, както по моему небесната светлина копнее за водите на езерото. Колкото реален бе пейзажът пред очите ми, толкова бе и моята необходимост да пиша. Само че ме грозеше я горски пожар, я буря или пък можех да затворя очи и всичко щеше да изчезне начаса. От дългото стоене неподвижен ми стана студено и потръпнах. Давах си сметка, че бях постигнал някакво равновесие. Но то не можеше да издържи дълго и аз го знаех. Питах се дали щях да се покатеря на небето, или да падна тежко.
Изправих се на стола и забелязах, че слънцето бе зимно, как да се изразя, можем ли да говорим за студена топлина или за ледено слънце? „Виж ти, вече е зима!“ — рекох си аз. Никога не пропусках раждането на всеки сезон, веднага забелязвах промяната в светлината. Не знам по силата на какво чудо, но винаги бях където трябва в точния момент. „Я, виж, пролет! Ето го лятото! Ох… есен!“ Не съм от хората, които пренебрегват малките неща, които придават чар на живота. Настръхнах, докато допивах колата си. Огледах внимателно езерото. Не виждах Анри. При това ми се струваше, че не го бях изпускал из очи, но мозъкът ми не бе запечатал нищо. Може би бе изтеглил лодката на брега, но защо правеше такива неща? Дълго се взирах в бреговата линия, но погледът ми минаваше над пусто и безмълвно огледало. За щастие, ако беше паднал във водата, щях да го чуя. Освен това бях почти сигурен, че умееше да плува. Пък и щеше да се разкрещи. Момичето, което ни беше обслужвало, се приближи откъм гърба ми. Беше се успокоила, но се усмихваше неприкрито. С едната ръка взе чашата ми, с другата удари един парцал на масата.
— Търсите ли нещо? — попита ме тя.
— Не. Приятелят ми нае една лодка, а сега не го виждам къде е.
— Знаете ли, не е за вярване, но често се случват инциденти в езерото. Миналия месец…
— Много мило, благодаря ви — отрязах я аз.
Когато отново останах сам, лицето ми се озова в сянката. Слънцето току-що се бе скрило зад върхарите на дърветата и над мястото легна тревога. Една риба скочи над водата на няколко метра от мен и ухото ми е съхранило резкия звук от плясъка й със смайваща яснота. Сега езерото ми се струваше много дълбоко. Особено мрачно и загадъчно, наистина. А каква тишина, какъв вкаменен покой, не можех да се опомня. Писателят по природа е измъчен човек. Започвах да се чувствам наистина зле. Какво можех да сторя срещу езерото, гората, особено когато светлината се отдалечаваше, а влагата ме обгръщаше? Каква ли жалка глупост щеше да ми хрумне?
— Анри! — извиках аз. — Анри!
Бях незначителен, жалък, микроскопичен. Гласях се да обиколя езерото на бегом, когато чух лек плисък току до мен. Не видях от какво беше, защото дървеният хангар скриваше от погледа ми малка част от брега. Стори ми се, че затаих дъх. Най-напред забелязах няколко прави линии под формата на житен клас, чиито краища потреперваха на повърхността на водата. После постепенно изникна носът на лодка и минаха няколко секунди, докато я видя цялата. Беше празна. Разбира се, това бе лодката, наета от Анри, но него го нямаше. Колкото повече се вторачвах в нея, толкова по-празна ми изглеждаше. Колкото повече се приближаваше към мен, толкова повече се натоварваше с ужасно значение, впрочем боята се беше напукала, вече не беше съвсем свежа, дървенията със сигурност беше проядена, тъй че и при най-малко движение човек можеше да се гътне зад борда. Стоях като закован на мястото си, вдървен като колец. Някъде високо се чу злокобен птичи писък, във въздуха усетих лек мирис на тиня. Отстъпих неуверено няколко крачки назад. Ударих се в пейка. Паднах върху й, а погледът ми не се откъсваше от езерото. Чувствах се все по-зле.
— Какво… изкарах ли ти акъла? — попита ме той.
Излезе иззад хангара с усмивката, която можете да си представите. Малко оставаше да го убия. Но не казах нищо. Изгледах го, после отидох към колата. Шегички като тази ми се струваха смешни, когато бях на шестнадесет. Тогава духът ми бе ведър и свободен.