13
Глория беше бременна. Имаше голям, объл корем и когато влезе в кабинета на директора, ми се стори много красива, макар тутакси да помръкна. Анри се вкопчи за стола си. Двамата надзиратели бяха готови да ни се нахвърлят. Тя ни хвърли бърз поглед, докато директорът кръстосваше ръце на бюрото си. Усмихваше се с половин уста. Поне на едного историята се струваше забавна.
— Този човек твърди, че е ваш баща — кротко изрече той.
Двамата униформени уроди ни гледаха лошо. Рамото още ме болеше. Двамата с Анри бяхме прекосили студентското градче на бегом, с извита зад гърба ръка. Крещяхме и се мръщехме.
— Да — каза Глория. — Така е.
— В такъв случай, господа, инцидентът е приключен. Моля ви да приемете нашите извинения.
Когато двамата бабанки ни докопаха, за секунда си спомних гадната усмивка на библиотекарката. Беше почти дърта, кажи-речи, смахната, мачкаше носната си кърпа на най-горното стъпало и трескаво стискаше бедрата си. Излишен бе въпросът кой ни бе изпратил двете горили. От мухлясалия й кок не стърчеше нито едно косъмче.
Двамата с Анри бяхме пристигнали два дни по-рано. Намерихме еднозвезден хотел в близост до университета и си наехме стая с две легла. Хотелът беше със смътна репутация и оня от рецепцията мазничко ме информира, че имали и стаи с големи легла. Отвърнах му, че приятелят ми се страхува да не хване СПИН, та за начало ще се задоволя със стая с две легла.
— Десет години откак съм тук и пред очите ми са минали какви ли не луди — смънка той, докато откачваше ключа от таблото.
Стаята беше девет-десет квадратни метра с жълти, раирани тапети. Бяхме пътували през нощта и навън се зазоряваше. Помолих да ни донесат кафе в стаята. Анри се излегна, а аз се доближих до прозореца. Гледах как сградите на университета изплуваха от мъглата и се очертаваха в утринния полумрак, подир което се оцветяваха в розово-виолетово. Според момичето с червената коса Глория беше тук. Достатъчно беше да я открием сред няколкото хиляди студенти, които влизаха и излизаха ту тук, ту там, по няколко хиляди пъти дневно. „Не се стряскайте, не е чак толкова трудно — успокои ни тя. — Скрийте се край библиотеката, както направих аз.“
Изпотих прозореца с дъха си и очертах с пръст контурите на сградите и дърветата. Не се получи нищо особено.
— Спри да мислиш за това — заяви спокойно Анри. — Така или иначе, трудно ще го преглътна. Почини си.
Озъбих се към улицата, скръстих ръце зад главата си и се изсмях.
— И ти пък… — рекох аз. — Денят се очертава много весел даже.
Небето беше чисто. Въздухът свеж. Цяла сутрин се мотахме между сградите, по алеи и морави, сред студентите и сред малко ято гълъби, които се чувстваха у дома си и ни се мотаеха из краката, когато не излитаха със смъртоносен, бръснещ полет покрай главите ни. Беше приятно. Имаше много момичета с дълги чорапи и червени бедра, приближаваха ни, притиснали учебници към гърдите си, и от устните им бликаха фонтани бяла пяна. Бяха по-скоро апетитни и няма да отрека, че ме осениха някои помисли. Като цяло младите момичета не ме привличаха много, но понякога ме поразяваха като мълнии и усещах вкуса на мек карамел. По някое време седнахме на моравата.
— Мамка му! Виж оная със синия пуловер! Видя ли я? О, Боже, виж само какви крака!
Единственото, което можехме да сторим, беше да си отваряме очите и да търсим да забележим Глория насред това множество момичета, които минаваха пред погледите ни. Взех по нещичко оттук-оттам и се опитах да си представя идеалното момиче. Така убих известно време, но почувствах голям апетит.
Накрая пообиколихме библиотеката. Сградата й се намираше встрани от останалите. До входа водеха десетина стъпала. Какво сме виновни с Анри?! Повечето момичета пращяха от здраве, нямаха ни една бръчка, не носеха корсети или изкуствени ченета. Нима бяхме виновни, че минижупите се бяха върнали на мода? Престъпно ли беше да зърнем бикините им, или е лошо да примигваш насред полето от трептящи маргаритки? Бяхме седнали до едно дърво, всъщност по-скоро се бяхме излегнали и подпрели на лакът и дъвчехме по една сламка. Не ни беше студено, чувствахме се отлично. Все едно бяхме седнали на терасата на някое кафене без определена цел, без някой да ни чака, без задължения, без намерения, без нищо, което може да ни подразни, въоръжени с бира и зареян поглед.
Преди да се наместим, бяхме огледали мястото, но това не се оказа добра идея. Вътре цареше мъртвешка тишина, а някаква дъртофелница се беше сгънала на две зад бюрото си и ни поглеждаше крадешком. Никому не пречехме, държахме се прилично, бяхме се сврели кротко в един ъгъл и се опитвахме да разберем дали Глория не се е скрила зад някой учебник, нали така? Когато се запътихме към рафтовете, дъртата скочи от мястото си и ни погледна вкиснато.