— Къде отивате? Забранено е! — изсъска тя.
Студентите се разхождаха спокойно между етажерките. Какво беше забранено? Кое не ни беше в ред?
— Забранено е за външни лица! — уточни тя.
— Не се безпокойте — рекох аз. — Търсим едно лице.
Тя изскимтя от отвращение и стисна юмруци.
— Ясни сте ми вие! Оставете тези девойки на мира или ще се обадя!
Веднага разбрахме, че е смахната, че нищо не можем да й обясним и че всеки момент ще се разкрещи. Устните й побеляха като тебешир. Няколко глави се надигнаха и отправиха погледи към нас. Улових Анри за ръка.
— Ще се върна! Ще я халосам с една книга по главата! — ръмжеше той, докато слизахме по стълбите.
— Не, зарежи я. И вън ще сме си добре. Тая е с единия крак в гроба.
Отдалечихме се бързо.
— Не се обръщай — казах му аз. — Гледа ни от прозореца!
Отидохме да хапнем по една пица през няколко улици. Въпреки спречкването, Анри скоро възвърна доброто си настроение. Бях щастлив да го видя в такова настроение, усмихнат и предразположен. Старата истерия наглед го беше напуснала. Започвах да си мисля, че може би бях сбъркал и всичко щеше да мине по ноти. Бях се подготвил за най-лошото, за безмилостна битка. Казвах си, че през всичките тези месеци той беше преживял яда си и че когато се озовяха лице в лице, сблъсъкът щеше да е неизбежен. Вместо това той изглеждаше щастлив. Достатъчно го познавах, за да различа моментната еуфория от глухата радост, която го озаряваше отвътре. Макар че се опитваше да я прикрие, като ми разказваше не знам какво си относно момичето, което беше забелязал, едно от онези, до които се бе допитал къде е библиотеката, къдрокоса брюнетка, истинска двойница на първата му любов.
— Дори се питам дали не е дъщеря й! — пошегува се той, преди да отхапе едро парче пица. — Хм, колко отдавна не бях ял пица!
А не беше така. Преди три дни бяхме яли точно същата, аз самият я бях сготвил, впрочем. Бръщолевеше ги едни, колкото да присвива очи и да ми обяснява колко хубав е животът. Покъртително беше! Ден след ден отсъствието на Глория го беше смазвало, беше страдал, знам за какво говоря. Живеехме заедно и един Господ знае колко й беше ядосан, никога не успя да преглътне постъпката й. Та както вече казах, очаквах най-лошото. А ето че тъкмо когато бяхме на път да я открием, яростта му се изпари и целият вибрираше от могъща, едва сдържана радост. Бях покъртен.
Естествено, като видях това, взех да гледам по-лекомислено на нещата. Върнахме се до библиотеката, с ръце в джобовете и усмивка на уста. Момичетата ни заглеждаха, защото Анри пазеше равновесие и крачеше по бордюра на алеята, размахвайки ръце. Няколкото изпити бири нямаха нищо общо с това. Прекарахме следобеда излегнати насред тревата в една част на моравата с нацъфтели цветя, откъдето можехме да наблюдаваме шетнята и малките цветни парцалки, които изкачваха стълбите. Времето отлиташе с лудешка скорост. Но не видяхме Глория. Денят си отиваше, когато смахнатата дъртофелница затвори вратите. Двамата се надигнахме. Щом ни забеляза, премина в тръст, стисна чантата си и повдигна полата си до средата на прасеца.
— Е, днес нямахме късмет — отбеляза Анри, протягайки се. — Добре де… както и да е.
Прегърна ме през рамо и се запътихме към изхода.
— Проблемът с белите коси е, че вече не можеш да погледнеш момиче на двадесет години, без да те вземат за някой сатир…
Стаята ни беше с тапети в жълто райе, тъй че не бързахме да се прибираме. Разходихме се из града, а като се стъмни, видяхме къде са по-оживените местенца, наминахме в няколко бара и посетихме катедралата. Не бяхме ни най-малко пияни, а само развеселени и доволни. Бях се оставил да ме завладее новият оптимизъм, струваше ми се, че сега нещата бяха ясни, бурята беше отминала, а с Глория щяхме да се целунем по двете бузи. Не бях отварял темата с него, но ми се струваше извън всякакво съмнение, че вече й бе простил. Всичко буквално се къпеше в златиста светлина до степен, че не можех да си представя лош обрат, миналото беше забравено, всички си прощавахме взаимно и се целувахме. Трудно ми е да ви опиша какво бреме бях отхвърлил. Без да си го признавам, се вкопчвах в тази картинка и не исках да чувам за никакъв друг развой. Мислех си колко чудесно щеше да бъде, тя щеше да ме прегърне, вече нямаше да съм „оня, дето чука майка й“, както се беше изразила навремето. Можех да си отдъхна. Няколко истински досадни момента, но затова пък колко избегнати катастрофи, колко прекрасни скокове над пламъците!