Вечеряхме в един задимен салон с кожени седалки някакви омлети с месо и зеленикав пикантен сос. Впрочем само това имаше за ядене, омлети, сто и петдесет вида омлети, а атмосферата беше неохипи, голобради момчета с неизменните карирани ризи, които слагаха ударението върху духовното си богатство. В дъното имаше мъничка сцена, а син прожектор осветяваше момиче с джинси, което рецитираше напълно неразбираеми, авангардни нещица. Цените бяха сносни. Момичето беше бледо и плоско. На това му викат експериментална поезия.
Съдържателят на заведението беше един риж гигант по къси ръкави, синеок и с брада, който обикаляше масите с бутилка в ръка, присядаше, бъбреше с клиентите и наливаше по няколко капки алкохол в чашите. Истинската атракция си беше той. Средната възраст беше двадесет и пет — тридесет години, а той самият ще да беше около тридесет и пет, гледаше останалите с добронамерен поглед и с един жест ги караше да потърпят, когато някой от тях извикваше: „Ела тук, че трябва да ти кажа нещо!“, или: „Боб, идвай да ти разкажа един страхотен лаф!“ Липсваше ни само малко джаз.
Зеленият сос имаше вкус на стъргана краставица с риган, но му свикнах. Момичето на сцената стискаше юмруци и сравняваше менструацията си с кръвта на Христос. Боб вече беше само на няколко маси от нашата и в очакване на появата му изпразнихме чашите си. Таванът окончателно се скри зад пелена от мътно зелен дим. Много беше гот.
Седна до нас тъкмо когато момичето свърши с рецитацията си с изцъклени очи, изопнати мускули и по моему готова за хоспитализация. Той я изгледа, разрошвайки брадата си.
— Хм… Как ви се струва? Любопитно е.
— Налей ни да пием, Боб! — избегнах отговора аз.
Той ни наля, без да бърза, а на мястото на момичето под прожектора се качи друг един. Беше с куха китара и физиономия на бито куче.
— Е, не беше гениално, разбира се — додаде той. — Малка е още. А поезията е най-трудното нещо на света…
Веднага усетих, че съм стъпил на чужда територия и не упорствах с темата. Анри надигна чашата си, за да се чукне с Боб.
— Отскоро ли сте тук?
— Да, тук сме за няколко дни…
Оня с китарата беше от тия, дето могат да ви просълзят. Докато Анри и Боб поеха по друмищата на съвременната поезия, аз се възползвах от случая да си налея една белетристична чашка. Заведението беше гъчкано. Някои слушаха, други обсъждаха. Пейката ми беше удобна. Чувствах се добре. Не знам на какво се дължеше, но ми доставяше удоволствие да оглеждам момичетата в салона. Кръстосах ли нечий поглед и сякаш се потапях в хладна, млечна вана, парфюмирана с нуга. Връщах се в детството. Историята с Глория толкова ме беше съсипала, че откакто се бе очертала щастливата развръзка, плувах в нещо като лек крем. Всички момичета, разбира се, позираха. Човек не отива да слуша авангардна поезия, за да се държи като на самотен остров. Някои ми изпращаха облаче дим, други разтърсваха коси. Някои момчета носеха очила с рогови рамки, повечето нямаха бретони. Питах се дали не бях единственият, който имаше скверни помисли на това място и дали не допусках смъртен грях. Момчето с китарата беше на път да ни разстеле червата си. Съжалявам, но какво можех да сторя?! Един романист на сбирка на поети е като коняр, който се появява в тържествената зала на замъка. Не можех да се ориентирам.
На Боб тя му беше страст. Ако го слушахте, щяхте да речете, че само поезията си струва. Жена му го беше напуснала, заведението не му носеше кой знае какво, от време на време получавал чернодробни кризи, но какво значение имаше всичко това, питаше ни той, когато бе достатъчно да прочетеш едно хайку, за да се извисиш в небесата.
— Например Башо! — уточни той, хвана се за масата и втренчи в нас сините си очи. „Старо езеро. Жаба. Пльок!“ Как ви се струва, а?
Устните му продължаваха де трептят.
— Диамант, скрит в друг диамант!
Момчето не беше лишено от чар. Загледах го усмихнат, попитах го, посочвайки Анри с брадичка, дали знае кой е. Не, не знаеше, затова му го казах. Боб пребледня като мъртвец. Погледна го за миг, после извърна глава назад.
— Не… не го вярвам! — промърмори той.
— Уверявам те — настоях аз.
Пак ни погледна. Зад потресения му вид се четеше малък уплах, което си беше нормално. Писател като Анри си беше полубожество. Винаги, когато съм се озовавал пред някой голям писател, съм изпитвал смес от щастие и страх. Никога не се чувстваш особено добре, когато книгата в ръката ти се превръща в свят предмет. Тъй че веднага разбрах какво изпитваше Боб. С приятна изненада установих, че по тези места не живеят пълни идиоти.
— Мамка му, Иисусе Христе — рече Боб, докато се опитваше да уцели чашите ни с бутилката. — Кой би повярвал подобно нещо?