Мислех да му кажа, че може и да го докосне, но се въздържах. Момчето ми беше симпатично, по-добре да го оставех омагьосан. Не можех и да подозирам колко хубав се оказа този ден. Напразно се бях натопорчил. Не изглупявай с възрастта, рекох си, нека това да ти е за урок. Боб ни улови за ръцете през масата.
След половин час в заведението се възцари тишина, а Анри извади един бележник от джоба си. Докато си наместваше очилата, едно момче се покатери на една маса и насочи прожектора към главата му. Боб се бе хванал с две ръце за брадата си. Оказа се, че бил от най-първите адмиратори на Анри и всичките му стихосбирки стояли на нощната му масичка. Беше потресен от срещата и се надявах да не се поболее. Наближаваше часът за затваряне. На масата ни беше насядала цяла компания. Димната пелена беше слязла до нивото на главите ни.
После не искаха да ни пуснат да си ходим. Към един сутринта се озовахме на тротоара, в хладната нощ, докато Боб спусна със замах металната щора. Продължавахме да обсъждаме декламацията на Анри. Неколцина го бяха наобиколили, а аз го виждах как поклаща глава с тлеещия крайчец на пурата в уста. Някой предложи да пийнем по чаша в някоя квартира, но Боб сдаде багажа.
— Не, умолявам ви, момчета. Нека да не е тази вечер. Едва се крепя на краката си!
Стиснахме си ръцете. Той пое в едната посока, а ние в другата, заедно с цялата компания. Беше без значение, така или иначе, се бяхме разбрали да се чуем.
На другата сутрин открихме Глория. Бяхме си легнали късно, станахме рано и зачакахме пред библиотеката. Беше все така слънчево и студено, а ние се бяхме излегнали на слънце. Докато не се появиха ония двамата, тоест, когато на дъртата й писна да ни гледа как се навъртаме под прозорците й.
Щом излязохме от директорския кабинет, Анри прегърна Глория. Коридорът беше пуст. Подът беше покрит с ветрилообразна мозайка на безупречно чисти, сини и бели квадратчета. Белите към сините бяха две към едно, както и да ги погледнеш. Най-накрая се разкарах и слязох да ги изчакам долу.
На отсрещния тротоар един човек продаваше ябълкови пирожки. Купих три. Изядох едната, наглеждайки изхода, подпрял гръб на едно дърво. После си тръгнах от немай-къде и изядох и другите две.
Крачих известно време. Не търсех обяснение на поведението си, главата ми бе по-скоро празна. Чувствах само лека умора, която нито се задълбочаваше, нито се разсейваше. Улиците бяха спокойни. Обикалях в кръг, но това не ме смущаваше, не бях тръгнал на туристическа обиколка и нищо не задържаше погледа ми. Вместо да си отвися на някой червен светофар, свървах вдясно, а когато ми скимнеше, се връщах обратно по стъпките си. На два-три пъти подминах заведението на Боб. Когато минах на отсрещния тротоар, той ме извика. На дневна светлина косата му беше огнено рижа и образуваше ореол около главата му.
Последвах го вътре, отидохме на бара. Качих се на един стол, докато той вадеше чашите и ми повтаряше колко съжалява за предната вечер, наистина, но още с влизането у дома рухнал и заспал. Чувствах го притеснен. Докато забърсваше разсеяно бара, ми повтаряше, че не се шегува, бизнесът му не вървял добре и се виждал принуден сам да чисти салона, ха-ха! Някой би казал какво от това, но когато си метър и деветдесет, ти се схваща гърбината от навеждане под масите. Усмихваше ми се, но погледът му хвърляше трагични отблясъци — кога сиви, кога сребристи. И все така забърсваше същия ъгъл на бара. Погледнах зад мен, но нямаше никой. Когато го погледнах отново, Боб си хапеше устните. Вдигнах чашата си, за да избегна кръвопролитието.
— За твое здраве, Боб! — казах аз.
Той гаврътна своята на екс и я постави обратно с лек стон. После постави ръцете си на бара, наведе глава и я разтърси във всички посоки.
— Пропадна работата! — простена той. — Сега вече всичко пропадна!
Без да губи време, пусна водата и навря главата си под крана. Скоростта на движението му ме изненада, също както и загадъчните му думи. Кранът свистеше, струята шуртеше, по пода капеше. Той стоеше неподвижен отдолу и подсмърчаше на равни интервали, като чакаше неизвестно какво, докато аз от своя страна се опитвах да разбера и бях, меко казано, заинтригуван. Виж какво, казвах си, ти едва познаваш този момък. Какво те кара да мислиш, че имаш нещо общо с произходящото? А точно това усещах смътно, което за пореден път свидетелства за свръхчувствителния характер на писателската душа.
Тъй като работата се проточваше, се пресегнах през тезгяха и спрях водата. Той бавно се изправи с прилепнали по челото и бузите коси.
— Какво става, Боб?