Той отметна кичурите с две ръце назад. Погледът му беше мрачен, челюстите стиснати. По врата му се стичаха малки вадички, няколко капки паднаха по раменете му. Светлината от улицата оформяше сребриста каска около главата му. Боб беше като канара, но колкото и да е голям, човек е отвратително крехък и уязвим за захапката на мъката. Изглеждаше сразен и готов да посрещне последния удар.
— Бях парализиран — прошепна той, сякаш говореше на себе си. — Бях парализиран и не успях да уловя късмета си… Не посмях да разговарям с него!
Като ранено животно излезе иззад бара и се свлече на една маса. Сложи ръка на челото си. Взех чашата си. Седнах срещу него, докато той продължаваше монолога си.
— О, не, не го очаквах… Но очите му ме пронизаха, както тя ми беше казала. Права беше. Отказвах да й повярвам, казвах й, ти винаги преувеличаваш, птичето ми, казвах й, не се безпокой, този човек ти е баща, аз ще му обясня всичко, ще разговарям с него… Колко просто ми изглеждаше всичко… Какво направих, Господи, какво направих! Той беше ето тук, пред мен, усмихваше се, беше достатъчно да го хвана под ръка и да му отворя сърцето си, а той щеше да ме разбере. О, Боже, какво ще стане с мен сега? Виждам, че всичко опропастих. Той никога няма да ми прости, никога няма да даде дъщеря си на страхливец! А аз бях отвратително малодушен, държах се като мокра кокошка и си замълчах. И аз да имах дъщеря, щях ли да я оставя в ръцете на някой такъв? Не, разбира се, че никога нямаше да го направя. Мъжът трябва да има някакви ташаци, драги ми Боб, не можеш да се спасяваш пълзешком и да искаш да влезеш в рая. Тя правилно ти го рече! Предупреждаваше те да бъдеш внимателен, а ти й се смееше, подиграваше й се: ама ангелчето ми, та това е нелепо, ако тая дебеланка с червената коса е детектив, то аз съм китайският император, пък и така да беше, дори баща ти да е в ярост, то аз съм до теб, няма да ни изяде, я? Ах, още чувам думите си! Колко самонадеян бях! Откровено казано, Боб, голям си нещастник. Гледаше я как се опитва да заличи следите си, но това никак не те тревожеше, казваше си, че не бива да я дразниш, че момичетата винаги правят странни неща. Е, сега виж докъде я докара! Къде я, твоята предишна увереност? Имаш ли сили да помръднеш малкия си пръст? Сега си туш, веднъж и завинаги. Вече нямаш никакъв шанс. Единствената ти надежда беше да я хванеш за раменете и да й кажеш: виж какво, Глория, срещнах баща ти, но не намерих сили да го заговоря и нищо не му казах… Само че ти се увъртоли в чаршафите, угаси светлината, жалък идиот, и накрая заспа, точно така, дори успя да намериш покой… Господи, Иисусе Христе! Къде ли е тя сега!? Какви ги надробих? Заслужавам да ме оковат и да ме развеждат по улиците, да ме зарежат на слънце без капка вода за пиене. Заслужавам да ме лишат от светлина и да ме оставят да изгния на някое мрачно място, където никой не може да ме погледне, защото не си струвам гледката.
Очаквах да добави: „Проклет да е денят, когато съм се родил, и нощта, в която е било речено: мъжко чадо бе заченато“, но той потъна в отчайващо мълчание. Надигнах се, за да потършувам зад бара. Взех един чист парцал, върнах се при съкрушения великан и наметнах главата му с карираната кърпа за ръце.
— Боб — казах аз.
— Боб, подсуши се. Имам чувството, че ще довтасат всеки момент.
Той ме погледна. С ужас.
— Ами да, така е — добавих аз. — Нищо не може да се направи.
Всеки път, когато небето ни прати възможност за изкупление, е много тежко.
— Ка… ка… кво — запелтечи той. — И двамата ли?
— Хм… Сутринта бяха заедно. Оставих ги прегърнати.
Толкова се слиса, че се надигна с парцала на главата. Човек би рекъл, че бяхме на някаква религиозна церемония, а причестяваният потриваше нервно ръце. Не беше лошо момче и въпреки оплакванията си от черния дроб, изглеждаше в добро здраве. Някои момичета не устояват на мъже от типа „дървар“.
— Заедно… ама заедно… Как така заедно? — изскимтя той и се свлече на един друг стол.
— Да, той я взе на ръце и я целуна.
— Ама тя ми беше казала, че…
— Да, това са необясними неща. Прави като мен, не се опитвай да разбираш. Всичко изглеждаше наред.
— О… Господи, Господи! Иска ми се да припадна!
— За начало се подсуши. Махни тоя парцал от главата си.
Тоя полекичка потърка главата си. Боят още не беше започнал, а той сякаш излизаше от седемнадесетия или осемнадесетия рунд.
— Сега ни остава да ги изчакаме. Вече няма път назад. Надявам се да бъдеш на висота, Боб.
Това последното не трябваше да го казвам, защото малко го притесних, от което, клетникът, нямаше нужда. Отидох да взема бутилката с алкохол. Сложих ръка на рамото му. Делтовидните му мускули бяха от стомана.