— Не се бой. Познавам го добре. Не е толкова страшен. В последно време беше в добро настроение. А има и нещо добро в това, Боб, че ти си падаш по поезията.
— А? О… Той е може би най-големият измежду нас!
— Не се плаши от думите, Боб. Еби им майката.
Отидох да преровя щайгата с дисковете. Намерих Джони Каш с Уили Нелсън и още два други. Започваше с меланхоличен валс. Не ми трябваше друго, стигаха ми двамина, които потеглят с каруците и нямат какво друго да си предложат, освен меланхолично валсче без претенции, с жени и един огромен огън. Двамина, които потегляха, за да дишат свободно, а тъкмо това ни липсваше на нас, които затъвахме в проблемите си, без грам надежда за някакво Елдорадо. Обичах тази музика. Атмосферата се промени. Някои ще ме разберат. За останалите ще кажа, доколкото мога да се доближа до истината, че така набирахме сили.
Помогнах му да изхвърли пепелниците и да помете под масите. Той се възползва от случая, за да ми обясни, че я обича и вече не му дреме дали ще умре, да правят с него каквото щат, но този път няма да се спасява. Отвърнах му, че това е вярното решение. Попитах го дали не му се струва, че преувеличава.
— Просто не я познаваш…
Като чух това, вътрешно се разсмях. Още един, който не познаваше Бети, още един, на когото му се привижда земетръс, щом някое момиче изскърца със зъби. Все едно някой да се оплаква от обърнат нокът на ветеран, който току-що се завръща от Втората световна война.
Тъкмо бе започнал да ми разказва как се запознали, когато онези двамата прекрачиха прага. На Боб му секна приказката. Спряха се насред салона и цяло чудо е, че никой от двама ни не изпусна метлата си. Онези не се усмихваха, но ние също не се усмихвахме. Стори ми се, че плавам в нещо меко, но напълно прозрачно, защо да не е желе например? Въпреки това все някой трябваше да направи първата крачка. Да нарушиш тишината, беше като да се нахвърлиш с джобно ножче върху пейката. Аз я изгледах и присвих очи.
— Ха, и на колко е? — попитах я, като се хванах за врата.
— Шест месеца и двадесет и седем дни — отвърна ми тя.
Анализирах всяко движение на миглите, всяка дума и всяка извивка на интонацията. Отговорът беше сух, но гласът спокоен, а на лицето й не се четеше нищо: нито добро, нито лошо. Не знаех какво да мисля. Анри взе един стол и седна. Той ми се стори подразнен, но нищо повече, видях, че не можеше да се очаква нищо лошо от него, а Боб стоеше вкопчен в метлата си.
— Липсваше ни — нежно рекох аз — и съм щастлив да те видя.
Тя загатна усмивка, преди да премести погледа си другаде. Изпитах усещането, сякаш ми взеха нещо сладко от устата.
Днес, от висотата на събитията, трябва да призная, че тя се държа прямо с мен. Този опит за усмивка, който съзнателно потисна, обяви войната още от самото начало. Само че тогава не му отдадох значение. Помислих си, че сега бе ред на Боб, а може би после щях да получа истинска усмивка, само че малко по-късно. Впрочем Анри го погледна, поклащайки глава, а после вдигна глава към Глория.
— Значи той бил… Странно, имам чувството, че вече някъде сме се срещали.
— Вижте, господине, всичко ще ви обясня! — изрече умолително Боб.
— О… ама ти познаваш баща ми? — иронично подхвърли Глория.
— Скъпа, ще ти обясня — изстена горкият.
Откровено казано, не ми се искаше да съм на негово място. Положението му беше толкова мъчително, че се смали с няколко сантиметра. Още малко и щеше да се скрие в прословутата миша дупка.
Цялата тази история му се стовари на гърба доста несправедливо. Разбира се, той беше едър и силен, сякаш построен, за да понесе удара, но трябваше ли да плаща и за миналото, в което никога не беше стъпвал? Трябваше ли да го караме да коленичи и да го насилваме да смуче кръвта от старите ни рани? — възкликнал бих аз в момент на еуфория. По моему малко пресолявахме манджата.
Анри го оглеждаше спокойно от главата до петите. Глория го гледаше хладно. А Боб, горкичкият, с гримаса, сякаш ме молеше да го доубия. Пристъпих към Глория. Прегърнах я през раменете и без да спирам, я завлякох към вратата.
— Ще се върнем — подхвърлих аз през рамо. — Отиваме за цигари!
За няколко секунди светът заприлича на голяма черна дупка и единственото, което, забелязвах бе, че не отблъсна ръката ми, не се изопна, беше жива, дори бих казал хладна и парфюмирана. Погледнах тротоара с очаровани очи. Не бих казал, че това бе откровена усмивка, защото едно момиче никога не ви прощава всичко едновременно, бях на четиридесет и вече не си губех времето в опити да разбера, взех я на ръце. Исках да я завъртя един пълен кръг около себе си, но тя извика, ей, внимавай! (смееше се) ще ме смачкаш!