Оставих я отново на земята. Този кратък миг ми достави неподозирано удоволствие. Щом прекрачих вратата, сякаш гръм ме удари и вътрешно още треперех. Полудях от радост да я стискам в ръцете си, а откровено казано, не го очаквах. Опасявах се заради лошото впечатление, което остави у мен при появата си. Ех, тази Глория! Държах я за върха на пръстите и се любувах на прословутия й корем. Все пак бяхме прекарали толкова страхотни мигове заедно, между нас наистина имаше нещо. А това е толкова рядко, случаите могат да се преброят на пръстите на едната ръка. Дори се питам ще ми се случи ли отново, но не се надявам особено, всъщност бих бил изненадан, защото понякога ми се струва, че в това отношение съм бил богато възнаграден. Всъщност няма много място, колкото да вместиш петима-шестима, възтясно е, но това е максимумът, оттам насетне сърцето се съсухря като стара смокиня и се затваря завинаги. С една дума, много приятни неща изплуваха на повърхността и на тротоара се почувствах чудесно. Успях да изтръгна от нея усмивка. А знаете, че бях в страхотна форма.
— Каква беше тая чекия с дрехите, а? — попитах я малко по-късно, когато се стопляхме зад витрината на един сладоледен салон с два „Супер Стромболи“ пред нас.
Имах слабостта да поливам всяко ново събиране с воал от крем шантии, който замъгляваше погледа ми и придаваше празнично звучене.
— Защо се беше съблякла? Щяхме да пукнем от страх, знаеш ли, помислихме си, че си налетяла на някой смахнат…
Тя натопи малката триъгълна бишкота в разтопения крайчец на „Стромболи“-то и ме погледна с блясък в очите.
— Не исках да ме догоните — рече ми тя с безизразен глас. — Исках да ме оплаквате!
Поклатих глава, смеейки се.
— Ама ти с всичкия ли си? — възкликнах. — Не, кълна ти се, наистина… Как можа да ти хрумне подобно нещо?
Ако въобще това бе възможно, очите й бяха станали още по-пронизващи, освен ако не беше от слънцето или от някое добре насочено отражение.
— Точно ти ли ме питаш?
Бях тръгнал да се облягам, но тутакси се наведох напред. Преди малко май казах, че бях във форма, че в мен бликаше дълбока радост и че трябваше да ме ударят с диамант, за да ме разбият. Не се страхувах от нищо. Металният блясък на очите й за мен бе като пламъче от кибритена клечица.
— Хей, нали няма пак да ни сервираш същия номер! Първо, не е прилично да слухтиш до вратата, освен това никога повече не се е случвало. Тъй че нека си говорим за друго, ако не възразяваш.
Тя за миг се поколеба, преметна косите си през рамо и заби нос в чинията.
— Хей… Глория… — добавих аз. — Нима сърцето ти дава да развалиш такъв момент?
Две неща спасиха Боб според мен. Най-напред не беше търговец на автомобили, инак Анри щеше да намери начин да го убие. Второто, което съвсем ме изуми, е, че беше готов да си вземе багажите и да се настани при нас заедно с Глория. Правилно ли бях чул? Бях убеден, че извършваше невероятна глупост, но той го каза пред очите ми, заяви на Анри, че нищо не го задържало и че тук или другаде, за него нямало значение. На това му викам шегичка! Вече нямах никакви съмнения, че както я бяхме подкарали, скоро градът щеше да ни принадлежи или поне нашата улица. Не знаех дали трябваше да пляскаме, или да си скубем косите. Безумието беше такова, че предпочетох да си замълча. А и нямаше смисъл да говоря. В повечето случаи е по-добре да седнеш и да пазиш тишина.
— И какво ще правиш там? — попитах Боб, когато се озовахме на четири очи. — Струва ми се, че посягаш опасно близко към огъня, наистина си го мисля, уверявам те. На твое място щях да хвана Глория под ръка и да отлетя за друг континент.
Той подръпна долната си устна и повдигна рамене.
— Ами, не знам… Хм… тук тя не беше особено щастлива. При всички положения искахме да заминем някъде. Щом тя иска да е покрай баща си, защо не?…
— Знаеш ли, не мисля, че тя се стреми тъкмо към това, не го чувствам така. А аз донякъде я познавам…
— А… А знаеш ли какво иска тогава?
— Внимателно! Не ме карай да казвам онова, което не съм казал. Но най-напред: тя ли те помоли за това? Каза ли ти, че иска да се върне при баща си, че има нужда от него?
— Не… Не бих казал… По-сложно е… но ми се струва…
— Е, значи бъркаш! — прекъснах го аз. — Повярвай ми, Боб, дълбоко се заблуждаваш. Като привилегирован свидетел ти казвам, че тези двамата не се шегуват помежду си. Знаеш ли, той я е отгледал сам, а Анри не е кой да е. Достатъчно голям си, за да забележиш колко са свързани, очевадно е. А аз ще ти кажа какво й е необходимо на Глория: тя трябва да замине далеч и го беше схванала, но сега вече нищо не разбирам. Та каква е тая тъпа история, откога й се е прищяло да се върне в бащиния скут!? Внимавай, Боб! Понякога човек си мисли, че е намерил доброто решение, а накрая го отнася…