Бяхме в квартирата му. Уютен бардак, с фотография на Блез Сандрар на вратата на тоалетната, което не ми хареса особено. Бяхме останали сами, след като Анри и Глория отидоха на пазар. Той ми бе оставил най-добрия фотьойл и стоеше до мен, подпрял задник на масата, а косите му бяха последният фойерверк в светлината на залязващото слънце. Последните вечери бяха прекрасни и не бих желал да се лишавам от меките отблясъци на светлината, с които ме удостояваше далечното слънце. Отговорът ми го накара да занемее и забие поглед във върховете на обувките си. На няколко пъти отвори уста, преди да се реши да проговори. Не ме виждаше, но аз го гледах с трескав поглед.
— Да… Не знам… не знам — заяви най-подир той. — Мисля си, че няма да е против, и ми се струва, че не се лъжа. Хм, мога да бъда много щастлив с нея, но й липсва нещо, което аз не мога да й дам. Дано го постигна скоро. Освен това на Анри тази идея по-скоро му харесва.
— Изненадваш ме! — проскърцах със зъби аз. — Зарежи Анри. Погрижи се за вас двамата и детето, което скоро ще ви бъде на главата.
Той ме изгледа спокойно. У този момък нямаше грам порочност.
— Имам чувството, че си лично притеснен от това.
Плеснах си бедрата и се усмихнах злобно.
— Какви ги говориш? Няма аз да живея с нея. Нито съм й майка, нито съм й баща. Аз съм встрани от всичко. Казвам ти го за твое добро, Боб, това е всичко. Дали ще се настаните в отсрещната къща, или ще разпънете палатка в градината, все ми е тая. Но пак ти го повтарям, Боб, и този път ще бъда жесток. Слагаш си ташаците в менгемето!
В стаята наставаше сумрак. После чухме стъпки по стълбището. Повече нищо не си казахме. Прокарах ръка през косата си, докато Боб поглаждаше брадата си. Поклащаше глава със стъклен поглед. Дали се намираше нещо за пиене в този дом?
14
Една сутрин се събудихме под петдесет сантиметров сняг. Беше чудо невиждано, а студът смразяваше костите. Улицата беше изчезнала. Което никак не ме подразни, тъкмо напротив. За малко да вдигна телефона и да ги известя, че тъй като градът е отрязан от света, въпреки доброто си желание, съм решил да поизчакам. Самолетът ми излиташе по обяд.
Не ми се зловидеше самолетът, а онова, което ме очакваше след кацането. Издателят ми, Валтер Дожелски, настоя да обсъдим положението. Искам ли книгите ми да се продават? Искам ли редовно да получавам чека си? Готов ли съм да направя мъничко усилие? Разбира се, до този момент криенето ми беше донесло известен успех, загадъчността плащаше, пък и не се налагаше да се моря.
— Вижте какво, не искам да ви насилвам, нито да ви моля за нещо, което ви е неприятно. Размислете и ми се обадете.
— Ами аз точно сега работя… и ми е малко трудно. Ще загубя вдъхновението си.
— Да, разбирам ви. Добре де, няма какво повече да го обсъждаме.
— Нали разбирате… да зарежа всичко… ей така…
— Не се терзайте. Щеше да отнеме само няколко часа, но вие сте прав. Работата ви е на първо място. Забравете.
Обадих му се. Нямах желание да продължавам да се мъча с парите. Двадесет години, откак бягах след мангизите, но удоволствието от лудешкото преследване вече не ми носеше никакво удовлетворение, исках да доживея до дълбока старост. Обадих му се, за да уточним деня и часа. Той използва случая, за да ме успокои.
— Сам ще се убедите, че парите бързо стават източник на неприятности. Като цяло успехът е разочароващ.
Впрочем, досещах се. И мислех, че не бива да се очакват чудеса.
Към 10 часа чух шум на улицата. Анри тъкмо ми казваше, че Боб позвънял, докато съм бил под душа, и че всичко било наред, щял скоро да дойде. Чудесно, рекох, като се надигнах и отидох до прозореца. В горната част на улицата се придвижваха челно два камиона, а мъже в оранжеви комбинезони риеха сняг. Жалко, казах си аз, можеха да го оставят да постои поне малко.
Излетях с един разбрицан самолет, в краката ми духаше студен вятър. Дори стюардесата нямаше обяснение. Опитах се да си изпрося един джин-тоник, но нямаше как, наложи се да си го платя и да разтривам краката си през по-голямата част от пътуването. През илюминатора виждах побелялата шир с мъгливи къделки тук-там и бляскави водни петна.
На слизане не поздравих никого. Валтер Дожелски ме чакаше в чакалнята. Спомних си как преди няколко години двамата с Бети се появихме в този град в каросерията на една камионетка и тогава никой не ни чакаше, никой не го беше грижа за нас. Струваше ми се далеч, толкова далеч.
Освободих се чак към 11 часа вечерта. Бях скапан. На излизане от ресторанта се ръкостисках с кого ли не, смотолевях няколко думи, но пак повтарям, бях скапан. Струваше ми се, че никога в живота си не бях говорил толкова. Ако всичко това, мислех си, трябва да ми донесе пари, ще съм си ги заработил достойно.