Останах малко на тротоара, стискайки ръката на Валтер Дожелски. Откровено казано, това бе единственият що-годе приятен момент него ден.
Бях дал три последователни интервюта, бях гостувал в телевизионно предаване, всичко това между обяда и вечерята, на които нямах време да погълна една хапка, без да ми зададат някой въпрос от някой ъгъл на масата.
— Може да ви се стори малко натоварено — предупреди ме Валтер Дожелски, — но почти година не сте идвали и повярвайте ми, върнах немалко кандидати… Сигурен ли сте, че не можете да останете поне два дни?
Не, отговорих му, невъзможно е, имам куп неща за вършене. Наместете всичко в един ден! На моменти, когато ме питаха откога съм започнал да пиша или какво мисля за новия роман, срещах развеселения му поглед. Понякога заставаше пред прозореца и чакаше неизвестно какво, може би да се прибере у дома си. Не беше единственият. Упражнението беше особено трудно за мен, като се има предвид, че нямах какво да кажа за книгите си и по повечето други теми. Не смогвах да изтрая повече от десет минути, без да си погледна часовника. Всички ние си губехме времето. Но продажбите на моите книги необяснимо нарастваха и всеки си вършеше работата. Дни като този ми се струваха безкрайни.
Продължих по тротоара, свърнах в първата пряка и се спрях. Очевидно не обичах този град. Не виждах пукната пейка, на която да седна. Беше много студено. Запалих си цигара и се попитах дали да отида, или не. Беше понеделник. В понеделник не работеха. Три години не ги бях виждал, цели три години, не помнех какво ни бе разделило, но, така или иначе, животът ни бе разделил.
Разбира се, говоря за Еди и Лиза, сестрата на Бети. За три години се бяхме чули пет-шест пъти. Всъщност знаех, че между нас, дълбоко в нас, нищо не се бе променило. Въпреки това се помайвах. Всеки път, когато наминавах насам, бързах да си отида, и то не заради спомените, а защото една част от живота ми бе рухнала и всички познати от онова време бяха останали в един друг свят. Обожавах ги и двамата, бяхме извървели чудесен път заедно. Трябваше ми време, за да разбера, че не беше толкова лесно. Щях да ги прегърна сърдечно, но нямах особено желание да ги видя, а може би беше обратното, но всичко това е твърде деликатно и не можех да си го обясня много добре. Може би заради онзи, другия свят. С Еди се наричахме педерасти по телефона, казвахме си, че все пак не може така, няма да чакаме и тази зима да отмине, по дяволите, знаеш какъв е животът, дните си минават, а ти си казваш, че трябва да поправиш покрива, преди да дойдат дъждовете, и всеки път се озоваваш с крака във водата, защото небето пак се е изляло на главата ти.
Студът тук не ви свисти в лицето, а подличко прониква във вас, а после не ви напуска. Духнах в ръцете си. Нямаше много народ по тротоара, само забързани минувачи, сини стрели, на улицата колите бяха пълни, с изпотени стъкла. Спрях едно такси. Вътре пушенето не беше желателно. Макар на четиридесет години да не се нуждаех от ничии съвети, пъхнах кутията обратно в джоба си. Шофьорът имаше сива кожа. Защо да го дразня, рекох си, защо да си мисли, че искам да си изплюе дробовете.
По време на пътуването не обелих нито дума, за да не му пратя микроби. Слязох в ледения въздух, докато той потегляше, вдигнах яката си и огледах дома от отсрещния тротоар. Наглед нищо не се бе променило. На партера светеше. Още се чудех как се бях решил.
Влязох, без да чукам. Разбира се, парализирах ги, но не беше трудно. Лиза се бе покатерила на дивана и украсяваше стената с голямо, платнено цвете. Еди се бе надвесил над сметките си. Бонго изръмжа под масата, после дойде да се отърка о мен. Хванах го за кожата на бузите.
— Как си? — попитах го.
Стори ми се, че Лиза изскимтя. Еди не скри удивлението си.
— Мамка му — рече той с върха на устните си.
— Как я карате тримата? — добавих аз, приклякайки пред Бонго.
Изправих се точно навреме, за да поема по един във всяка ръка. С Еди си разменихме няколко потупвания по раменете в продължение на няколко секунди, след като тримата се разцелувахме изобилно. Така и не смогвахме да съставим цяло изречение, не намирахме нищо интересно за казване, а само: остави ме да ти се нагледам, охо, Господи Боже мой. Най-потресаващото за мен бе да подуша отново миризмата им. Това наистина беше нещо. Наложи се да обърна внимание и на Бонго, да го оставя да качи двете си лапи на раменете ми и да се посборим. След което, предвид тежкия ден, който бях преживял, единствената ми мисъл бе възможно най-скоро да намеря къде да седна.