Нямахме какво тъжно да си кажем, новините бяха по-скоро добри. Разговаряхме дълго, на моменти се смяхме със сълзи. Не съжалявах, че бях дошъл. Всичко ми се струваше прекалено хубаво. Единственото, което ме смущаваше, е, че двамата просто бяха продължили да живеят. А какво беше станало с мъжа, когото познаваха, онзи, който живееше с Бети в същата къща? Аз знаех, че той вече не съществуваше и бях единственият, който го знаеше. Приличахме си, знаех всички подробности от неговата история, но това не бях аз. Онзи човек наистина беше мъртъв. Аз не бях неговото продължение. Поне такова бе моето усещане.
— А бе знаеш ли, че виждам книгите ти навсякъде? Станал си истинска звезда, негоднико!
— Хм, май нещо такова е на път да стане.
— Знаеш, че не чета много. Но Лиза може да свидетелства, че съм прекарвал безсънни нощи!
— Много се радвам, Еди. Наистина.
— Още ли си сам, не си ли намери някое момиче?
Вдигнах очи към Лиза, тя ме гледаше с разнежен поглед. Еди проследи сцената. Протегна ръка към нея и я придърпа на коленете си.
— Ама къде ти шарят очите? — попита ме усмихнат той.
Аз се наведох напред, за да взема чашата си с чай от върбика. Еди изпиваше по половин литър всяка вечер и по собствените му думи вече не можел да се лиши от него.
— Не, нямам жена до себе си.
Той удари силно с ръка по дивана и от него се понесе облаче прах.
— По дяволите! — изстена той. — Какви ги вършиш? Направо ще се поболея, като го чувам, истина ти говоря. Да не си се смахнал? Как искаш да се възстановиш, ако нямаш кого да обичаш, на кого да се опреш, някой, на когото можеш да разкажеш всичките си болки. Какво щях да правя без Лиза по твоему, впрочем, като се замислиш, нищо извън нея не си струва. Останалото са тъпотии. Не е нормално да се живее без жена, знам ли, за мен това е като да боксуваш в пясъка.
— Харесвам образите ти, Еди. Направо ни озаряваш вечерта.
Положих ръка на коляното на Лиза, беше нежно и гладко като дунапренен пантоф, покрит с найлон и населен с нежност. Произведох един особен шум с устата си.
— Хм… може би не сме длъжни да говорим за това, как мислите?
— Добре. Но не се притеснявай от мен — отвърна Лиза. — Бети със сигурност би искала да те види щастлив. Ако срещнеш някоя, ще я приема с разтворени обятия.
Не го изрече със сълзлив тон, а съвсем просто, без никаква превзетост. Като най-естественото нещо на света.
— Ами че да… това поне, надявам се, го знаеш — промърмори Еди.
— Абе може и да пише книги, но не е особено интелигентен!
Налях си малко бърбън във върбиката. Изух си ботите и легнах напреки на фотьойла.
— Какво по-точно ми има? — попитах аз втренчен в коленете си. — Прежълтял ли съм, болнав ли ви изглеждам, оплаках ли ви се нещо?
— Ей, какво чакаш, за да се размърдаш? — отвърна ми Еди с пронизващ поглед. — Не ми изглеждаш щастлив човек, ако държиш да знаеш.
Откровено казано, зададох си сам въпроса. Мисля, че те двамата се заблуждаваха, не бях нещастен. Най-мъчителното беше това телевизионно предаване. Като се има предвид, че съм със светли и чувствителни очи, ужасно се измъчих от яркото осветление. Тъй че може и чертите ми да бяха малко изопнати, а лицето ми да не сияеше, но бях прекарал мръсен ден, който трябваше да забравя. Всички тези литературни раздумки ви подсичат краката от раз. Усмихнах му се с най-добрата си усмивка.
— Не, Еди, заблуждаваш се. Чувствам се чудесно. Но нали знаеш, книгите ми създават повече грижи, отколкото удоволствие. Освен това, решиш ли наистина да пишеш, започваш здравата да се терзаеш, тъкмо това виждаш изписано на лицето ми, Еди. Книгите ми изсмукват кръвчицата.
Той наведе глава, като продължаваше да стиска Лиза през ханша.
— Толкова си притворен — въздъхна той. — Направо отвратителен…
Лиза се надигна засмяна.
— Хайде, остави го на мира. Или никога повече няма да го видим.
Решихме да пийнем още по едно, за да отпразнуваме срещата. Заклехме се никога повече да не се губим от поглед. Видно беше, че напоследък се връщах към живота, което беше дяволски хубаво. Еди сякаш забрави своята фиксидея. Извади отнякъде албум със статии, посветени на мен.
— Знаеш ли, бих се изненадал, ако съм пропуснал, макар и една.
— Сприятелих се с вестникопродавеца.
Направо ме уби, имаше много статии, които и аз самият бях пропуснал. Прелистих го от кора до кора, а той стоеше надвесен над рамото ми с присвити очи. Затворих албума внимателно.
— Я ми кажи, може и да бъркам… но ти май пазиш само хвалебствените?
Той се изправи. Отиде да вземе чашата си.
— Е, приеми, че това е нещо като албум. Не виждам защо да слагам в него несполучливите фотографии. Там има хора, които твърдят, че си голям писател, а другите не ща и да ги чувам. А статиите на оня там…